Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

- О, Калвин Атууд от Компанията за осветление и електричество „Атууд" в Ню Йорк прав и

обувките. Освен това моята професия е една от най-старите и жизнено необходимите нався къде. И все

пак трябваше да се боря за нея. Първо трябваше да разоря един конкурент.

- Какво?

Той се засмя и посочи към стъклената врата на обляна от слънце стая.

- Това е съсипаният м и конкурент - каза той.

Видя млад мъж, наведен над дълга маса. Той работеше върху сложен модел за отливка на глава

на свредел. Имаше слабите, мощни ръце на концертиращ пианист и суровото лице на хирург,

съсредоточен върху задачата си.

- Той е скулпт ор - каза Стоктън. - Когато д ойдох т ук, т ой и неговият партньор имаха нещо кат о

ръчна ковачница и работилница. Аз отворих истинска леярна и им взех всичките клиенти. Мом чето не

можеше да върши такава работа, каквато вършех аз. За не го това беше така или иначе само временен

бизнес – скулптурата е истинският му бизнес, - така че дойде да работи при мен. Сега прави повече пари

за по-малко часове, отколкото в собствената си леярна. Партньорът му беше химик, така че отиде в

земеделието и произвежда химически тор, който удвои някои от реколтите тук - не спомена ли за

картофи? Е, особено при картофите.

- Значи някой м оже да изрита и теб от бизнеса?

- Естествено. По всяко време. Познавам човек, койт о може и вероят но ще го направи, щом

дойде тук. Но, Господ ми е свидетел, бих работил за него и като метач. Той ще мине през тази долина

като ракета. Ще утрои производството на всички.

- Кой е той?

- Ханк Р иърдън.

- Да... - прошепна тя. - О, да!

Запита се какво я беше накарало да го каже така бързо и уве рено. Едновременно с това

почувства, че присъствието на Ханк Риърдън в тази долина е невъзможно, но и че това е неговото място,

точно неговото, това е мястото на младостта му, на началото му, и същевременно мястото, което беше

търсил цял живот, земята, за която се бе борил, целта на мъчителната му битка... Струваше ѝ се, че

спиралите от обагрена с пламъци мъгла завъртат времето в странен вихър, и една неясна мисъл премина

бавно през съзнанието й като голямо вестникарско заглавие: „Да останеш завинаги млад означава да

постигнеш видението, с което си започнал в началото". Тя чу и гласа на един скитник на една ве черя:

„Джон Голт намерил извора на младостта, който искал да донесе при хората. Само че никога не се

върнал, защото открил, че това не може да се случи".

Сноп искри се издигна нагоре, някъде дълбоко в мъглата и тя видя широкия гръб на майстор,

чиято ръка махаше и даваше сигнал, сочейки към някаква невидима задача. Главата му се отметна рязко

назад, за да изкрещи заповед, тя зърна профила му и дъхът ѝ секна. Стоктън видя това, разсмя се и викна

в мъглата:

- Ей, Кен! Ела! Водя ти стар приятел!

Тя гледаше Кен Данагър, докато той се приближаваше. Ве ликият индустриалец, когото тя се

беше опитвала толкова отчаяно да задържи на бюрото му, сега беше облечен в изцапани ра ботни дрехи.

- Здравейте, госпожице Тагарт. Казах ви, че скоро пак ще се срещнем.

Тя наведе глава в знак на съгласие и поздрав, но ръката ѝ стисна силно бастуна, докато стоеше и

преживяваше отново пос ледната им среща: измъченото едночасово чакане, сетне вежливото,

дистанцирано лице зад бюрото и издрънчаването на стъклената врата, затворила се зад непознатия.

Мигът беше толкова кратък, че двамата мъже пред нея може ха да го възприемат само като

поздрав, но когато тя вдигна глава, погледна Голт, и го видя да гледа към нея, сякаш знаеше какво чув-

ства. Видя го как вижда по лицето ѝ, че е разбрала, че тъкмо той е излязъл от кабинета на Данагър онз и

ден. Неговото лице не ѝ отговори: по него се четеше израз на изпълнена с уважение строгост, с която

човек се изправя пред факта, че истината е истина.

- Не го очаквах - меко каза тя на Данагър. - Никога не съм очаквала да те видя от ново.

Данагър я гледаше сякаш тя е едно обещаващо дете, което ня кога е открил и сега му е приятно

да наблюдава с любов.

- Знам - каза той. - Но защо си толкова шокирана?

- Аз... просто е толкова абсурд но! - тя посоч и дрехите му.

- Какво не е наред?

- Значи т ова е краят на пътя ти?

- Нищо подобно! Това е началото.

- Към какво се стремиш?

- Минно дело. Не въглища обаче. Желязо.

- Къде?

Той посочи планините.

- Точ но тук. Да знаеш Мидас Мълиган някога да е правил лоша инвест иция? Ще се изненадаш