Сесили Зигесар - Това, което искам, е всичко

Тя се наведе към микрофона:

— Благодаря ви, че дойдохте! И не забравяйте чантичката с подаръци, това е най-добрата част от купона!

Музиката бе пусната отново, дори по-силно отпреди, и всички се върнаха към танците и пиенето. Флоу наведе глава към Серена и прошепна нещо в ухото й. Дъхът му беше топъл и погъделичка ухото й. Миришеше на нова кожа.

Серена се усмихна:

— Изчакай секундичка, ставали?

Флоу кимна, а Серена грабна Блеър и я дръпна от подиума, като я буташе с гръб към масата им.

— Той иска да се срещнем отвън и да ме повози с лимузината. Бързо, вземай си палтото, и ти идваш!

Блеър се намръщи, понеже не беше от тия дето обичат да светят:

— А, не!

Серена се престори, че не я чува, нямаше да позволи на Блеър да й съсипе партито.

Кати, Изабел, Чък, Арън и Майлс още седяха на масата и пиеха шотове със „Столичная“, която Чък беше вкарал в малка сребърна бутилчица, естествено с монограм.

— Хайде, всички навън, местим партито в лимузината на Флоу — каза весело Серена.

Блеър потърси билета за гардероба в не точно природолюбителската си малка чантичка от кожа на норка и броненосец на „Фенди“. Понякога ентусиазмът на Серена ставаше досаден, но пък и този бал не беше преживяването на живота й.

Даже й харесваше идеята да седиш изтупан и да гледаш как светът минава покрай теб през замъглените стъкла на лимузина. Беше като Одри в „Закуска в Тифани“.

А може би точно едно кръгче с Флоу беше онова нещо, което щеше да обърне живота й на 180 градуса.

Или пък не.

На Нейт леко му омръзваше просто да целува Джени. Не беше пил достатъчно и определено се нуждаеше от още една трева.

— Искаш ли да отидем да се разходим? — попита той.

Джени му се усмихна. Миглите му изглеждаха като потопени в злато, точно както и косата му. Единственото нещо, което можеше да направи вечерта по-незабравима, щеше да е, ако Нейт й кажеше „Обичам те!“. И може би точно това щеше да направи, затова тя се съгласи:

— Разбира се.

Те взеха палтата си от гардероба и Нейт задържа вратата, докато тя излизаше от претъпкания хотел.

Отвън беше паркирана огромна черна лимузина с тъмни стъкла. Нейт и Джени слязоха по мраморните стълби към тротоара и Нейт пусна ръката й, за да си запали джойнт. Джени се заигра с велурените си черни ръкавици — беше разочарована. Ако Нейт щеше да й казва, че я обича, по-добре щеше да е да не е надушен.

Изведнъж черният прозорец на колата се смъкна и оттам се показа русата глава на Серена.

— Хей, приятели, идвайте с нас. Правим си купон! Хайде, качвайте се!

Както винаги, Серена се беше оставила на течението. Изобщо не й дойде наум, че това е последната двойка на света, която Блеър ще иска да види.

Джени боготвореше Серена и возенето в лимузина с нея и други нейни приятели й се стори вълнуващо и декадентско. Доста по-вълнуващо от разходка в студа, докато Нейт се друса. Тя докосна ръката му и попита:

— Може ли?

Той само вдигна рамене. Беше му все тая, стига да можеше да вземе цигарата със себе си:

— Разбира се, защо не?

Вратата се отвори, а Джени се хилеше, докато се промъкваше между кръстосани крака в мрежести чорапогащници и колене в смокинги. Намери си място до едно момиче, което носеше най-разкошните и скъпо изглеждащи обувки, които беше виждала. Това момиче се оказа бившето гадже на Нейт — Блеър Уолдорф.

Лицето на Джени придоби доматеночервен цвят и тя се обърна на другата страна, само за да срещне погледа на Чък Бас, който я гледаше неприлично. Това беше същият тип, дето се опита да се възползва от нея на партито през октомври.

Ето това се случва, когато се качваш в лимузина, без да знаеш кой вече е вътре!

Даниел Хъмфри отхапа нокътя от малкото пръстче на Ванеса Абрамс и го изплю на кафявия килим в спалнята си. Нокътят беше по-дълъг от останалите, а и му беше писнало тя да го дере случайно с него.

— Хей, това си ми беше нокътят за свирене на китара — запротестира Ванеса, като издърпа ръката си от него и прецени повредата.

Дан се засмя, а бледото му лице едва-едва се показваше от рошавата му кафява коса. Той рядко се подстригваше, но тази прическа подхождаше повече на раздърпания и свръхкофеинизиран имидж на поет.

— Като че ли свириш.

Ванеса вдигна рамене и се почеса по почти голата глава. Тя имаше огромни кафяви очи, бледа кожа и тънки червени устни и може би щеше да бъде красива, ако спреше да си бръсне главата. Тя обаче не си падаше по това да бъде красива; тя предпочиташе тъмната страна на нещата и тяхната грозота.