Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Но аз все още съм ученик — измърмори той. Неговият агент понякога имаше навика да забравя, че той беше само на седемнадесет и следователно не можеше да се среща с нея на по чаша еспресо понеделник преди обяд или пък внезапно да хване самолета за Лондон, за да посети литературно четене. Или да работи на пълен работен ден.

— Зиг-Зиг, обажда се Ръсти — изтананика тя. — Слушай, бейби, ще ти изпратя един поет. Има потенциал, но му е необходимо малко шлифоване. Разбираш ли ме?

Зигфрид Касъл (Дан все още не можеше да повярва, че Ръсти разговаряше със самия Зигфрид Касъл) каза нещо, което Дан не успя да чуе. Тя бутна телефона към него.

— Зиг иска да говори с теб.

Ръцете на Дан се изпотиха, докато нервно приближаваше телефона до ухото си, и измрънка:

— Здравейте.

— Нямам представа кой си, но Ръсти създаде онази фантастична Мистъри Крац, тъй че предполагам, че трябва и теб да приема, нали? — изфъфли Зигфрид Касъл с високомерен немски акцент.

Дан едва можа да разбере и дума, с изключение на частта с Мистъри Крац. Как може всеки да е чувал за нея, а за него не? Та той беше публикуван в „Ню Йоркър“.

— Благодаря ви много за възможността — отговори той меко. — Следващата седмица съм в пролетна ваканция от училище, така че мога да работя по цял ден. А когато приключи ваканцията, мога да идвам само след училище.

Ръсти грабна телефона от него.

— Той ще бъде при теб в понеделник сутринта — каза тя. — Бай-бай, Зиг-Зиг.

Слагайки точка на разговора, тя захвърли телефона в чантата си и опипа масата за мартинито си.

— Бяхме любовници преди, но сега е по-добре, че сме само приятели — призна тя. Протегна се и го щипна по една от бледите му объркани бузи. — А сега си новият стажант на Зиг-Зиг, неговото сладко малко стажантче!

Ръсти го направи да прозвучи толкова унизително, като че ли Дан щеше да прекарва времето си, разбърквайки безкофеиновото кафе на Зигфрид Касъл и подостряйки моливите му. Но стажът в „Ред летър“ беше толкова престижна и недостижима работа, за която той не можеше да се оплаче.

— И така, дали „Ред летър“ 5 5 В превод от английски ред летър означава червената буква. — Бел.ред. е кръстено на буквата П за прелюбодейка , която Хестър Прайн трябваше да носи в „Кървавата буква“? — попита той заинтригувано.

Ръсти се втренчи в него учудено.

— Убий ме, но не знам.

След срещата на редакция „Ранкър“ Ванеса Ейбрамс излетя през вратата на „Констънс Билард“ и се втурна надолу по стълбите. Нямаше коса, която да се развее на гърба й и да подскача красиво на раменете й, защото ходеше с бръсната глава. И нямаше защо да се притеснява, че ще си изкълчи глезена заради високите токчета, защото никога не носеше такива. Всъщност тя никога не носеше обувки, само ботуши. Много големи, със стоманена пластина отпред.

Причината Ванеса да бърза толкова бе, че Руби й беше дала списък с разни стоки от магазина за здравословна храна, които да купи на път от училище към вкъщи. Тя наистина трябваше да го направи и да се прибере преди родителите й да пристигнат, в случай че беше забравила някаква следа от заснемането на филма и те я разкриеха.

Почти в края на стълбите тя едва не връхлетя на последния човек, когото очакваше да види. Дан, нейното бивше гадже и най-добър приятел. Неговата светлокестенява коса бе прилежно сресана и имаше дълги бакенбарди, които очертаваха голямата му челюст. Той носеше сив костюм, който изглеждаше френски и доста скъп. Това не беше същото момче, което преди подстригваше косата си, когато вече не можеше да вижда, и който носеше същия чифт кафяви кадифени панталони, докато не се протриеха и на коленете не се появяха дупки.

Ванеса пристегна черните си вълнени апрески и скръсти ръце пред гърдите си.

— Здравей.

Защо, по дяволите, си тук?

— Здрасти — отвърна Дан. — Ами, чакам Джени — обясни той. — Днес получих работа. Исках да й кажа за това.

— Радвам се за теб.

Ванеса изчака Дан да каже още нещо. Той си оставаше човекът, който й беше изневерил с онази мръсница Мистъри и който напълно се беше продал, за да стане известен. Поне можеше да се извини за това .

Дан се вцепени, очите му шареха ту към нея, ту към училищните врати и обратно. Ванеса можеше да се закълне, че той умираше да й каже за новата работа, но нямаше да му достави удоволствието да го попита.

Тя извади тубичка вазелин от джоба на черното си яке и сложи малко на устните си. Той доста приличаше на онзи гланц за устни, който имаше.