Сесили Зигесар - Така ми харесва

Ръсти разцелува Дан по двете бузи и седна.

— Мистъри ще дойде ли? — попита той с надежда.

Дузина златни гривни издрънчаха шумно, когато Ръсти се удари по челото.

— По дяволите. Забравила съм да го спомена. Мистъри е на шестмесечно световно турне с книгата си. Вече продадохме петстотин хиляди копия в Япония!

Последния път, когато Дан видя Мистъри, бе на вечер на поетичните таланти в клуб „Ривингтън Роувър“ в центъра. На практика те бяха правили секс на сцената, докато представяха импровизирани стихове. След това онази изпита, разхайтена поетеса с пожълтели зъби се бе оттеглила да пише и оттогава Дан не я беше виждал.

— Но книгата й дори още не е на пазара — запротестира той.

Ръсти прибра огненочервената си коса на кок и прекара един изострен молив през него. Тя взе мартинито си и го глътна на екс, като размаза яркорозово червило по ръба на чашата.

— Няма значение, че книгата никога няма да излезе. Мистъри вече е знаменитост — обяви тя.

Като пристрастен пушач, Дан внезапно изпита адска нужда да запали. Но пушенето бе забранено, така че вместо това той грабна една вилица от масата и натисна зъбците о дланта на треперещата си ръка. Мистъри, която беше едва на деветнадесет или двадесет (Дан не бе много сигурен), бе успяла да напише автобиография, озаглавена „Защо съм толкова леснодостъпна“ за по-малко от седмица. В деня, в който я бе завършила, Ръсти я беше продала на „Рандъм Хауз“ за поразителна шестцифрена сума и с договор за филм към нея.

Ръсти придърпа стола си напред и бутна наполовина изпитата чаша застояла бутилирана вода към Дан, като че ли очакваше от него да я изпие.

— Изпратих „Пепел, пепел“ и на „Норт Дакота Ривю“ — му каза тя безцеремонно. — Те я мразят.

„Пепел, пепел“ бе едно от най-новите му стихотворения, написано в израз на тъгата, която изпитва едно момче по умрялото си куче, като бе оставил на читателя да прецени дали зад образа на кучето не се крие стар приятел на разказвача, или негова приятелка.

Дан потъна в стола си. В деня, в който поемата му „Мръсници“ беше публикувана в „Ню Йоркър“, той се беше почувствал непобедим и известен. А сега се чувстваше като глупак.

— Сладурче, сещам се поне за няколко причини, заради които писането ти не се харесва на никого в сравнение с това на Мистъри — изтананика Ръсти. — Все още си млад, захарче. Това, от което имаш нужда, е добро обучение. По дяволите, имам нужда от още едно питие. — Тя се оригна с ръка на уста и после сложи и двете си ръце над главата си. За секунди една великолепна чаша, пълна с мартини, бе сервирана пред нея.

Дан вдигна наполовина празната чаша с вода, след което пак я остави. Той искаше да я попита за онези „няколко причини“, поради които неговото писане не се харесва на никого в сравнение с това на Мистъри, но по онова време беше убеден, че знае отговора. Докато Мистъри пишеше предимно за секс, Дан пишеше повече за смъртта или за желанието да умреш, или пък за това кое е по-добре — да си жив или мъртъв, което си беше доста потискащо, ако се замисли човек. Също така той не беше сирак, а Мистъри беше — според клюките, разбира се. Сираче, отгледано от проститутки. Дан беше просто едно седемнадесетгодишно момче, което живееше в просторен апартамент отпреди войната в Горен Уест Сайд със своя възмутителен, но нежен разведен баща Руфъс и със сравнително милата си малка сестра с големи гърди, Джени.

— Е, това ли бе всичко, което имаше да ми казваш? — попита той, чувствайки се депресиран.

— Шегуваш ли се? — Отпила четвърта глътка от второто мартини, Ръсти извади мобилния си от чанта кученце „Луи Вюитон“, която се срещаше доста рядко. — Приготви се, Дани бой. Ще се обадя на Зиг Касъл в „Ред летър“. Ще го убедя да ти даде работа!

„Ред летър“ беше най-престижното литературно списание на света. Създадено преди пет години от немския поет Зигфрид Касъл в изоставен склад в Източен Берлин, наскоро бе купено от издателство „Конде Нает“ и преместено в Ню Йорк, където за момента се развиваше като едно от дяволитите авангардни отрочета на издателите на „Вог“ и „Лъки“.

Ръсти започна да набира преди Дан дори да е успял да каже нещо. Разбира се, да работиш в „Ред летър“ щеше да бъде чест, но в момента наистина не си търсеше работа.