Сесили Зигесар - Така ми харесва

— И защо мислите така?

— Защото не ставаш за капитан, Арчибалд! — изръмжа треньорът. — Погледни се, бърбориш по телефона като някой плейбой, докато останалите ти съотборници усилено тренират. И не мисли, че не знам за ареста ти за дрога. — Той издаде лек ръмжащ звук. — Ти не си лидер, Арчибалд. — Той се изплю отново и обърна гръб на Нейт, пъхна ръце в джобовете на червения си анорак „Лендс Енд“ и се отдалечи. — Ти си просто едно голямо разочарование.

— Но аз не съм пушил… — извика Нейт след него, а гласът му отекна след треньора. Небето беше адски сиво и оголените клони на дърветата издаваха подобни на стенания звуци. Нейт стоеше сам на потъмнялата мартенска трева, държеше стика си и леко потреперваше на студа. Баща му беше бивш военен капитан, така че беше привикнал да игнорира такива изпълнени с власт речи на гневни, стари, по-висшестоящи фигури. Но въпреки това бе доста възмутително, че треньор Майкълс мислеше, че единственото ненапушено момче в отбора не бе подходящо за капитан. Треньорът дори не му беше дал възможност да се защити.

Той се наведе и си взе якето. Ако сега беше напушен, щеше да се усмихне ведро на обвиненията на треньора и да запали един джойнт. Вместо това хвърли якето си на рамо, показа среден пръст на оттеглящия се треньор и закрачи през потъмнялата полянка към Пето авеню.

Чарли, Джереми и Антъни Авалдсен го чакаха на пътеката, която водеше извън парка. Антъни беше твърде непохватен, за да играе някакъв спорт, с изключение на обикновения футбол в парка, но той винаги чакаше момчетата след тренировка с вече свити цигари с трева и огромна усмивка на покритото си с лунички лице.

Скоро момчетата излязоха от парка и тръгнаха по Пето авеню.

— Натегач такъв, направиха те капитан, а? — попита Чарли с глас, който се променяше, когато беше напушен, което редовно се случваше.

Нейт грабна бутилката син „Гетърейд“ от ръцете на Чарли и отпи една голяма глътка. Въпреки че тези момчета бяха негови добри приятели, той нямаше намерение да им казва какво точно се беше случило.

— Треньорът ми предложи, но аз му отказах. Имам предвид, че съм почти сигурен, че съм приет в „Браун“; та както и да е, мисля, че няма нужда да пише и капитан по лакрос в биографията ми. А и навярно ще пропусна няколко мача, защото ще бъда с Джорджи в Кънектикът. Казах на треньора да даде капитанството на някой от по-малките.

Трите момчета повдигнаха вежди в знак на учудване и възхищение.

— Господи — въздъхна Джереми. — Това е страхотно от твоя страна.

Изведнъж Нейт почувства внезапно притеснение, което навярно би изпитал, ако в действителност беше предложил на треньора някой от по-младите вместо него. Колко велик щеше да бъде, ако това реално се беше случило.

— Ами да. — Той се усмихна притеснено и закопча якето си. Не само, че беше излъгал затова, че треньорът му беше предложил капитанското място, но също и за реалните шансове да бъде приет в „Браун“. Е да, баща му беше ходил там и да, беше минал на не особено дружелюбно интервю, но за него беше фасулска работа да се справи с всеки изпит и стандартен тест, които беше вземал от осми клас, въпреки че оценките и резултатите му бяха едва на средно ниво.

— Ето. — Антъни държеше запалена цигара. Той имаше навика често да забравя, че Нейт бе отказал пушенето на трева. — Кубинска е. Купих я от мой братовчед, който ходи до Ролинс във Флорида.

Нейт бутна цигарата настрани.

— Имам да пиша доклад — каза той, като се отдели от групата и тръгна към вкъщи. Беше трудно да привикнеш — да не се напушваш повече. Мозъкът му беше толкова прояснен, че чак го заболя. И изведнъж имаше толкова неща, за които да мисли.

Стига.

Когато училището приключи, предишният одърпан, а сега облечен по последна мода и изискан Даниел Хъмфри не се мотаеше с останалите момчета от „Ривърсайд Преп“, играейки баскетбол и ядейки пица на парче от пресечката на 76-та и „Бродуей“. Вместо това той закопча новото си черно яке „АПС“, пристегна обувките си за боулинг „Кемпър“ и се упъти през града към „Плаза“, за да се срещне с агента си.

Богато украсената зала на хотел „Плаза“, боядисана в златисто, бе оживена с обичайната тълпа от облечени безвкусно руски туристи, екстравагантни баби и няколко шумни семейства от Тексас. Всички влачеха пазарски чанти от „ФАО Шварц“ и „Тифани“ и пиеха превъзходен чай. С изключение на Ръсти Клайн.

Мляс! Мляс!