Сесили Зигесар - Искам точно теб

Дан се вторачи в тях. Шансът всичко това да му се присънваше все още беше доста голям, а може би беше умрял, след като някой от грамадните приятели на Тифани от строителството го беше премазал.

Деймиън го подбутна напред.

— Открих автора. Достатъчно добре изглежда за вокал.

Дан се олюля пред останалите членове на групата. Вокал ли?

— А може ли да пее? — попита барабанистът, оглеждайки Дан от горе до долу и подръпвайки странните си и страховити мустаци. „Рейвс“ имаха доста особен имидж — смесица от готиния по-голям брат и сериен убиец.

Да пее ли?

Деймиън потупа Дан по гърба.

— Ще се пробваш, нали? В крайна сметка ти си писал тези песни. Пей както можеш. Ние свирим доста шумно и ще ти се стори, че крещиш. — Отново потупа Дан по гърба. — Просто се постарай, става ли?

— Става.

Докато вървеше след групата към всекидневната, на Дан му хрумна, че тялото му може би беше в ръцете на маниакален кукловод с доста извратено чувство за хумор и в следващия момент щеше да го накара да си свали ризата.

В крайна сметка той беше вокалът.

Барабанистът подгря няколко пъти е бухалките и стаята утихна в напрегнато очакване.

— Започваме с „Да убиеш Пръдльо“, нали? — попита той Дан.

Дан кимна. Едва си спомняше думите, но беше толкова пиян, че така или иначе едва ли щеше да успее да ги произнася отчетливо.

Групата начена френетичен, монотонен, оглушителен ритъм с разлюлян бас. Съвършено пасваше на стихотворението или песента, или както, по дяволите, искаха да го наричат.

— „Гладен ли си? Приготвих нещо! Умри, Пръдльо, умри!“ — изкрещя Дан на микрофона. — „Уморен ли си? Ще те приспя! Умри, Пръдльо, умри!“

— Умри, Пръдльо — пригласяха „Уифенпуфс“.

Стаята се пръскаше по шевовете и хора, обхванати от лудостта на момента, започнаха да се мятат и да си свалят дрехите.

Дан разкъса ризата си. По дяволите, какво му пукаше? Показа среден пръст на всички.

— „Още ли искаш? Ела и го вземи! Умри, Пръдльо, умри!“

Добре, де, може би не беше най-прекрасното му преживяване, но при всички положения беше по-добре от това да се задушава от самосъжаление и да обира прахта по ъглите.

Освен това вече знаеше, че през всичките тези години беше писал извратени и мрачни песни, а не стихотворения.

— Ехо, има ли Ванеса вътре? — дочу се някакъв глас пред вратата на банята.

— Да? — отвърна Ванеса и отвори вратата съвсем леко. През последния половин час беше подложила устната си на студената струя, но кръвта не спираше.

Момчето пъхна телефона в ръката й. Беше си свалил тениската, а на гърдите му се виждаше татуирана змия.

— Някаква кучка звъни вече петстотин пъти. Не схваща ли, че се опитваме да слушаме музика?

Ванеса грабна слушалката и я закрепи между рамото и брадичката си, докато Тифани слагаше лед на устната й.

— Ало?

— Ехо, сестра ти е, помниш ли ме? — извика Руби от другата страна на линията. — Какво, по дяволите, става там?

— Правя купон — обясни Ванеса, макар че това далеч не даваше ясна представа за случващото се. Руби прекрасно знаеше, че като се изключи Дан, Ванеса нямаше абсолютно никакви приятели.

— А, така ли, госпожице рожденичка? И кой по-точно дойде на купона ти?

Ванеса хвърли поглед към Тифани.

— Сестра ти ли е? — прошепна Тифани. Ванеса кимна и Тифани й подаде шепа лед в юмрука. — Ще се видим по-късно. — Тя изрита подгизналите от кръв кърпи по пода и на излизане остави вратата отворена. Музиката и виковете, както и миризмата на пушек и водка едва не повалиха Ванеса на земята.

— Това „Рейвс“ ли са — на живо ? Да не би MTV да са те наели да им снимаш клип? — попита Руби.

— Не съм сигурна — отвърна Ванеса искрено. Знаеше, че партито се беше разраснало много, откакто беше влязла в банята, но не осъзнаваше до каква степен. — Както и да е, Тифани е у нас.

— Коя Тифани?

— Тифани. Ти си й дала ключ. Казала си й, че може да остане тук, колкото е необходимо. Спи на леглото ти.

Руби остана безмълвна за момент.

— Чакай, мисля, че се сещам за кого ми говориш. Има порче, нали? Разказва как е пътувала по света и е правила всички тези щури неща, а сега просто й трябва покрив над главата.

Точно така.

— Не мога да повярвам, че още пази ключа. Не помниш ли, че ти разказвах за момичето, което висеше в апартамента, когато аз се пренесох? Едвам накарах хазяина да я разкара и през цялото време се държеше така, сякаш сме най-добри приятелки.

Това определено звучеше като Тифани.