Сара Шепард - Безпощадно

Работата е там, че аз също съм лъжкиня. Направила съм доста неща, с които не се гордея, неща, които никое лошо момиче не би вписало в списъка си. Измамих на изпита SAT. Във втори курс подкупих един учител да ми пише шестица, като спах с него в склада. А когато бях в Ямайка, през пролетната ваканция, срещнах едно момче още първия ден и заминах с него към другия край на острова, като оставих приятелите си без пари и кола.

Така че виждаш ли, не си само ти. Прощавам ти и се надявам и ти да ми простиш. Може би някой ден отново ще бъдем приятелки.

А може би животът е гаден и после умираш.

Когато всички свършиха да четат, Емили отново сгъна писмото си с насълзени очи.

— Горката Келси.

— Горката Келси ли? — избухна Спенсър. — Горката ти !

— Момичета, ами Ямайка? — Ариа посочи към края на страницата. — Онази част, в която казва, че е заминала с момчето още първия ден. Възможно ли е да е истина ?

Хана отново погледна към коридора. Келси все още седеше в кабинета на сестрата и си играеше с връзките на панталоните си.

— Ако е вярно, то тя не ни е видяла да общуваме с Табита. Тогава няма как да е видяла… какво се случи.

— Може би не е излъгала, когато каза, че не знае коя е Табита — прошепна Емили.

Спенсър поклати глава и висулките на обеците й зазвъняха.

— Не е възможно. Ами снимката, която ми изпрати с Табита на брега… мъртва?

Изведнъж на Хана й просветна нещо.

— Дай да видя телефона ти.

Спенсър я изгледа странно, но после й го даде. Хана отвори съхранените съобщения и прегледа списъка. Съобщението на А. все още беше там:

„Ти нарани и двете ни. Сега аз ще нараня теб“.

Но Спенсър имаше още поне двайсет неотворени съобщения от петък, след пиесата. Голяма част от тях бяха от семейството и приятели или от онова момче, което играеше Макбет, но имаше и едно от непознат номер, с код 484.

Хана го отвори. „ Емили ми каза какво си направила, кучко — пишеше в него. — Трябва да поговорим. Келси “.

— Господи — прошепна Хана и го показа на Спенсър. — Ами ако това е съобщението, за което говори в писмото? Есемесът от петък вечер?

Кръвта се отдръпна от лицето на Спенсър.

— Н-но аз не го видях в петък. Видях само онова от А., а после Келси се появи, аз събрах две и две и…

Тя остави телефона си на масата. Погледът й обходи стаята, очевидно търсейки нещо стабилно и солидно.

— Келси сигурно е изпратила и двете съобщения.

— Ами ако не е? — прошепна Хана. — Ами ако второто е от някой друг?

Момичетата се спогледаха с ококорени очи. После Хана се обърна и погледна към кабинета на сестрата от другата страна на коридора. Трябваше да разгадаят този случай. Трябваше да попитат Келси какво става. Но кабинетът беше празен. Сестрата беше изчезнала… Келси също.

— Часовете за посещение приключиха — каза една сестра с бяла медицинска манта, когато надникна в залата. — Ако искате да си уговорите друго посещение за утре, можете да заповядате между дванайсет и два следобед.

Емили ухапа бузата си отвътре. На следващия ден бяха на училище.

— Има ли някакъв начин да се обадим на Келси? — попита тя. — Трябва само да я питаме нещо. Важно е.

Жената зачопли емблемата, която беше пришита на сакото й.

— Съжалявам, но телефонните разговори са забранени за пациентите. Искаме от тях да се концентрират върху работата тук, а не да се занимават с външния свят. Както обаче вече казах, ако искате отново да я посетите… — Тя отвори вратата към коридора, който водеше до фоайето.

Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Емили тръгна след Спенсър, Ариа и Хана по коридора, но в главата й бушуваше буря. Писмото на Келси до Спенсър беше озадачаващо, а до Емили — сърцераздирателно. Келси наистина ли не беше видяла какво са сторили с Табита… или това беше просто поредната игра на А.? Ако Келси не знаеше нищо, какво бе имала предвид при каменоломната, когато беше казала на Емили, че е ужасен човек? Може би просто ставаше въпрос за това, че Емили е премълчала за стореното от Спенсър. Все пак Келси й се беше доверила.

— И какво ще правим сега? — прошепна тя. — Ще я посетим ли отново?

— Сигурно — отвърна Спенсър. — Ако изобщо поиска да ни види.

Момичетата вървяха бавно по коридора и поредицата от плътно затворени врати.

— Погледнете — изсъска Ариа и спря пред малка ниша с шадраванче. От вътрешната страна бяха изписани дузина имена с различни цветове. Петра. Юлисис. Дженифър. Джъстин.