Сара Шепард - Безпощадно

Сигурно мълчанието й беше продължило твърде дълго, защото Ноъл рязко си пое дъх.

— Нали няма да се събереш с онзи учител? Когато ви видях снощи заедно…

— Не — отвърна бързо Ариа. — Той… — Тя здраво стисна очи. — Всъщност той си пада по Клаудия.

Абсурдността на тази мисъл изведнъж я порази. Тя се преви на две и се смя дълго и силно, докато от очите й не потекоха сълзи.

Ноъл се засмя смутено, без да схваща шегата. Миг по-късно Ариа го погледна. Той изглеждаше толкова сладък, застанал на верандата, облечен в торбести дънки и широка тениска, нахлул гумени чехли върху чорапите, вид, който Ариа ужасно мразеше. Ноъл никога нямаше да напише роман. Никога нямаше да завърти очи пред пошлостта на предградията, нито щеше да се оплаква, че тук всичко е толкова изкуствено и претенциозно. Но тя се сети как на Коледа Ноъл се беше появил пред вратата й облечен като Дядо Коледа с торба с подаръци за нея, само защото тя му беше казала, че като малка семейството й никога не е „правило“ дядо Коледа у дома си. И как когато го беше замъкнала в крилото за модерно изкуство на музея във Филаделфия, той търпеливо бе обиколил всички зали заедно с нея и дори си купи една книга за синия период на Пикасо от магазина за подаръци, защото реши, че е готина. Освен това караше Ариа да се смее: на курса по готварско майсторство и двамата бяха хванали по един нож, надвесени над камбите, когато Ноъл отбеляза, че приличат на целулитни дупета. Останалите курсисти — предимно възрастни дами или тъжни ергени, които сигурно се бяха записали, за да могат да се срещат с жени — свиха неодобрително устни, което ги разсмя още повече.

Тя пристъпи към Ноъл. Сърцето й се разтуптя, когато той се наведе към нея и топлият му дъх опари лицето й. Бяха скъсали едва преди две седмици, но в момента, когато устните им се докоснаха, усещането бе като от първа целувка. В гърдите й избухнаха фойерверки. Устните й пламнаха. Ноъл я привлече към себе си и я притисна толкова силно, че тя се почувства така, сякаш всеки момент ще избухне. Да, навън ръмеше и Ариа знаеше, че устата й сигурно има вкус на кафе, а чехлите на Ноъл сигурно бяха подгизнали в кал. Но моментът беше идеален и нищо от това нямаше значение.

Всичко й се струваше… просто на място. Може би беше точно онова усещане, за което говореше Ила. А за Ариа беше просто перфектно.

— Извинявай, че мирише на хлор — каза Спенсър и вдигна капака на джакузито в задния им двор, което беше покрито още от миналата есен. Тя завъртя връзките на банския си около пръста си.

— Свикнала съм — каза Емили. Беше облякла един от целите бански, които използваше за тренировки — презрамките, както и емблемата на „Спидо“ бяха доста изтъркани.

— Не ми пука, стига да е топло — обади се и Хана, която съблече тениската си и отдолу се показа новичък бански „Мисони“. Ариа просто сви рамене, разкопча ципа на блузката си с качулка и разкри дамски бански костюм на точки, който изглеждаше като изваден от Капсула на времето от петдесетте.

От джакузито се надигаше пара. Водата бълбукаше подканящо. Пърсивал, старото жълто гумено пате на Спенсър, останало вътре от последния път, когато се беше потапяла тук, се поклащаше във водата. Вкарването му в джакузито й беше станало ритуал от времето, когато още беше малка и родителите й позволяваха да остава вътре само по няколко минути. Тяхната Али винаги я подиграваше за това, твърдеше, че е също толкова зле, колкото и спасителен пояс, но Спенсър обожаваше да гледа как ухиленото патешко лице се поклаща над мехурчетата.

Момичетата влязоха една по една в топлата вода. Спенсър ги беше поканила да обсъдят случилото се с Келси, но щом видя господин Пенитисъл — наистина трябваше да започне да го нарича Никълъс — да се занимава с капака на джакузито, тя си помисли, че няма да е зле да се поотпуснат малко.

— Страхотно е — промърмори Ариа.

— Много добра идея — съгласи се Емили. Бледите й бузи и чело вече се бяха зачервили от топлината.

— Помните ли последния път, когато влизахме заедно в джакузи? — попита Хана. — В Поконос?

Всички закимаха, загледани в парата. Али беше изтичала под верандата, за да включи нагревателите, и остави момичетата сами на верандата. Те се бяха прегърнали и си казаха колко е хубаво, че отново са приятелки.

— Помня, че бях много щастлива — въздъхна Емили.

— А след това всичко се промени толкова бързо — каза Хана напрегнато.

Спенсър се обърна назад и се загледа в сивите облаци. Сякаш онази нощ в Поконос се беше случила едновременно вчера и преди милион години. Щяха ли да я забравят, или споменът за нея щеше да ги навестява до края на живота им?