Сара Шепард - Безпощадно

Ариа въздъхна и вдигна глава.

— Помниш ли как преди да отида в Исландия миналото лято, всички не спираха да ми повтарят колко ще е хубаво да се върна там?

— Разбира се. — Ила сипа още кафява захар в кафето си.

— Но после ти казах, че просто… не е било същото? — Ариа завъртя в ръцете си солницата във форма на джудже. — Все едно дълго време си сънувала нещо, а после се оказва, че действителността е съвсем различна.

Ила цъкна с език.

— Знаеш ли, някой ден ти ще направиш някого много щастлив — каза тя след миг. — И някой ще направи теб щастлива. Сама ще разбереш, когато това стане.

— Как? — попита тихо Ариа.

— Просто ще разбереш. Повярвай ми.

Ила я потупа по ръцете, може би очаквайки Ариа да каже още нещо. Но тъй като дъщеря й продължи да мълчи, Ила стана да почисти масата. Ариа седеше на стола си, потънала в мисли. Тя беше усетила нещо различно в Езра в мига, в който се появи, но не искаше да си го признае. Същото усещане я беше изпълнило и в Рейкявик, когато летищният автобус ги откара в града. Искаше й се да го обича по същия начин, както преди, но просто мястото беше съвсем различно. Барът, в който продаваха супа в огромни купи от хляб, вече не работеше. Старата къща на Ариа беше боядисана в крещящо розово и върху нея имаше огромна сателитна чиния, която заемаше половината покрив.

А после и онова, което се случи по време на пътуването, и което повече или по-малко съсипа всички хубави спомени на Ариа от тази страна. Тази тайна знаеха само най-добрите й приятелки, тайна, която тя щеше да отнесе в гроба.

Когато на вратата се позвъни, Ариа се сепна. Възможно ли бе да е Езра? Искаше ли изобщо да е Езра? Както около него, така и около Исландия част от старата магия беше изчезнала.

Тя стана от масата, завърза колана на халата си и отвори вратата. На верандата стоеше Ноъл и кършеше ръце.

— Здрасти.

— О. Здравей — рече предпазливо Ариа. — Майк ли търсиш?

— Не.

Минаха няколко секунди, изпълнени с неловко мълчание. Водата в кухнята потече, после спря. Ариа пристъпи от крак на крак.

— Липсваше ми — изтърси изведнъж Ноъл. — Не спирам да мисля за теб. Такова съм магаре. Онова, което ти казах в коридора, са пълни глупости. Всъщност, изобщо не го мисля.

Ариа се загледа в дупката на пода, която беше направила като дете с нож за глина, представяйки си, че е скулптор.

— Но ти си прав. Ние сме съвсем различни. Ти заслужаваш някой по… роузуудски. Някой като Клаудия.

Ноъл потръпна.

— О, Боже. Не и Клаудия. Това момиче е лудо.

Сърцето на Ариа трепна радостно.

— След нараняването на глезена й тя ме накара да работя като кон — каза Ноъл. — Освен това открих, че е абсолютна клептоманка. Тя крадеше разни неща от стаята ми! Бельо, дискове, страници от тетрадките ми… после разбрах, че е отмъкнала коженото ми яке, онова, дядовото.

Ариа се намръщи.

— Тя дойде облечена с него в училище. Реших, че си й го дал.

Ноъл изглеждаше ужасен.

— В никакъв случай! И когато й направих забележка, тя откачи. Започна да крещи разни неща за теб, каза, че разпространяваш лъжи за нея — казала си на всички, че те е заплашвала, казвайки ти, че е решена да спи с мен и че не бива да ти вярвам. Но аз някак си съм сигурен, че наистина иска да спи с мен. Преди две нощи се събудих, а тя стоеше на прага, облечена… — Той замълча със смутено изражение на лицето. — Казах на мама, че искам да я изгони от къщи.

— Леле — каза Ариа. Част от нея искаше да ликува, но другата част беше просто изморена. — Значи… не си спал с нея? — не можа да се сдържи и попита тя. Някак си не можеше да повярва, че Ноъл е устоял на прекрасната Клаудия.

Той поклати глава.

— Не си падам по нея по този начин, Ариа. Аз харесвам някой друг.

Тя потръпна. Не посмя да го погледне от страх, че лицето й ще разкрие твърде много.

Той се облегна на рамката на вратата.

— Трябваше да те послушам. За всичко . Ще разбера, ако не искаш да ме приемеш обратно, но… Липсваш ми. Не може ли поне да бъдем приятели? Иначе с кого ще ходя на курсовете по готварско майсторство?

Ариа вдигна глава.

— Харесват ли ти?

— Малко са момичешки, но пък са забавни. — Ноъл се усмихна срамежливо. — Пък и накрая на семестъра трябва да участваме в битката на Железния готвач .

Ароматът на портокаловия му сапун погъделичка обонянието й. Какво искаше той? Другарче за готварските курсове… или Ариа отново да му бъде приятелка? Може би беше късно да се съберат отново. Може би наистина нямаха много общо. Ариа никога нямаше да бъде типичната роузуудчанка. Дори нямаше смисъл да опитва.