Сара Шепард - Безпощадно

Час по-късно, след като приятелките й се бяха прибрали по домовете си, тя се обади, за да уговори посещението при Келси на следващия ден. След това седна на дивана във всекидневната и започна да гали Беатрис по гръбчето. За пръв път в къщата цареше мъртвешка тишина. Оркестърът на Амилия нямаше репетиции днес. Спенсър се зачуди как ли ще звучат песните, когато едната им цигуларка липсва.

Когато домашният им телефон иззвъня, Спенсър подскочи. На екрана беше изписано „Принстън“. Тя го погледна стреснато; беше я страх да отговори. Това беше краят. Голямото решение за Спенсър беше взето.

— Госпожице Хейстингс? — чу се жив глас от другата страна, след като Спенсър отговори. — Не сме се срещали, но името ми е Джорджия Прайс. Аз съм член на приемния борд на университета „Принстън“.

— А-ха. — Ръцете на Спенсър трепереха толкова силно, че тя едва успяваше да държи телефона. Можеше да си представи следващото изречение. Със съжаление ви уведомяваме, че Спенсър Ф. е предпочетеният кандидат …

— Питах се дали все още планирате да присъствате на срещата следващата седмица — дочу Спенсър чуруликащия глас на Джорджия.

Тя се намръщи.

— Моля?

Джорджия повтори думите си. Спенсър се засмя объркано.

— Аз си мислех, че все още разглеждате кандидатурата ми.

От другата страна се разнесе шумолене от разлистване на папки.

— Ами… не. Не мисля. Тук е написано, че сме ви приели още преди шест седмици. Моите поздравления, отново. Тази година изпитите бяха тежки.

— Ами другият Спенсър Хейстингс? — рече Спенсър. — Момчето с моето име, което също е кандидатствало? Получих писмо, че някои от членовете на борда са ни сметнали за един и същ човек и…

— Получили сте писмо от нас ? — Джорджия звучеше ужасено. — Госпожице Хейстингс, никога не бихме направили нещо такова. Вашата кандидатура е разглеждана на пет различни тура. Обсъждана е от комитетите. Одобрена е от самия декан. Уверявам ви, че ние не правим грешки с хората, които приемаме. Наистина сме много, много внимателни.

Спенсър погледна отражението си в огледалото. Косата й беше разрошена. Дълбока бръчка прорязваше челото й — получаваше я винаги, когато бе объркана.

Джорджия съобщи на Спенсър подробностите за срещата, след което затвори. Спенсър седна отново на дивана и замига често-често. Какво се беше случило току-що, по дяволите?

След миг го осъзна. Тя се изправи и отиде в някогашния кабинет на баща си, в който все още имаше компютър и офис оборудване. Трябваха й само пет секунди, за да влезе в интернет и още пет да влезе във Фейсбук. С треперещи ръце написа името на Спенсър Ф. в търсачката. Появиха се няколко профила „Спенсър Хейстингс“, но нито един от тях не бе на златното момче от Дариън, Кънектикът, който Спенсър бе преглаждала няколко дни по-рано.

Тя си представи писмото от „Принстън“ в ръцете й. Като се замисли, печатът наистина изглеждаше малко изкривен. И беше много подозрително, че Келси знаеше за приемането й в „Принстън“…

Но разбира се . Келси беше написала писмото. Беше създала профила на Спенсър Ф., за да я побърка. Спенсър Ф. не съществуваше. Всичко бе игра.

Спенсър затвори очи, ядосана, че е проявила такава наивност.

— Това беше много добро, Келси — изрече тя в тихата стая. Трябваше да й го признае: това беше класически номер на А. от началото до края.

Когато в понеделник след училище Хана влезе в лъскавото фоайе на „Убежището в Адисън-Стивънс“, тя усети как я изпълва ужас. В съзнанието й внезапно изникнаха събитията от предишната година: как баща й я беше бутнал през въртящите се врати, убеден, че тя има нужда от лечение за паническите й пристъпи. Как Майк я беше съпроводил през фоайето и беше казал: „Не изглежда чак толкова зле!“. Да, фоайето въобще не изглеждаше зле. Останалата част от това място беше кошмарната.

Вървящата до нея Ариа погледна с присвити очи засадения в саксия кактус в ъгъла. Някой беше залепил две очички, нос и уста на продълговатото зелено тяло.

— Къде съм го виждала това?

Спенсър погледна и поклати глава. Хана сви рамене. Както и Емили, която се беше облякла за случая с плисирана сива пола и тесен бял пуловер. Тя се обърна и съгледа семейство с нервни лица и слабо момче с хлътнали очи, които се бяха облегнали на регистратурата.

— Толкова странно ми се струва, че Али е била тук — прошепна тя.

— Не говориш сериозно — отвърна Хана. Семейството на Али я беше оставило в продължение на години тук, като почти не я бяха навестявали. Бяха я смятали за лудата близначка и не бяха обръщали никакво внимание на твърденията й, че тя е Истинската Али. Това сигурно беше достатъчно за всеки да се побърка.