Сара Шепард - Безпощадно

Келси се изсмя накъсано.

— Стаята ми и без това беше тъпкана с хапчета, но е наистина гадно, че си се обадила на ченгетата. Та аз дори не те познавам .

Хана примигна. Значи… въпреки всичко Келси си е заслужила затвора?

Спенсър също изглеждаше изненадана.

— Защо не ми каза онази нощ, че имаш хапчета? Нямаше да се налага да ходим при онзи човек. Нямаше да се забъркаме в неприятности!

Устните на Келси се разтеглиха в усмивка.

— Това бяха тайните ми запаси, Спенсър. Моят билет към университетите от Айви лигата — не твоят. Никога не бих предположила, че ще намериш кураж да отидеш в Северна Филаделфия, за да си купиш наркотици. Я се погледни ! — Тя изгледа с присвити очи туниката й „Елизабет и Джеймс“ и дънковите панталони „Джей Бранд“, които Хана бе видяла в „Отър“ за почти триста долара.

Ариа се наведе напред.

— Защо ни причини това?

— Кое? — попита равнодушно Келси и ги погледна с натежалите си очи.

„Да ни измъчваш като А.!“, искаше да изкрещи Хана.

— Всичко е заради Табита, нали? — попита Ариа.

— Коя е Табита? — В гласа на Келси се промъкна отегчение.

— Знаеш много добре! — настоя Спенсър. — Ти знаеш всичко!

Келси се обърна за миг към тях, след което здраво стисна очи.

— Главата много ме боли. Тук ме тъпчат с какви ли не хапчета. — Тя избута стола си назад и се изправи. — Честно казано, чувствам се доста странно. В смисъл, благодаря за извиненията. И… ето. — Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънато листче хартия. — Написах това за теб, Спенсър. — Келси пъхна писмото в ръцете й. — Пожелавам ви хубав живот, мацки. — След тези думи тя излезе, тътрейки крака, от стаята, а крачолите на пижамата й забърсаха пода. Една сестра я спря в коридора и я отведе в малък офис със стъклени стени. Момичетата я видяха как сяда в един пластмасов стол. Сестрата й каза нещо и Келси кимна леко, без да променя изражението на лицето си.

Хана се облегна на масата.

— Какво беше това, по дяволите?

— Тя изглеждаше толкова… различна. — Емили погледна към Келси. — Толкова отчаяна.

Спенсър завъртя сребърния пръстен около пръста си.

— Защо каза, че не познава Табита? Сигурно я познава. Имаше нейни снимки в телефона си. Тя ми изпрати онзи есемес!

— Просто излъга — каза Ариа с равен глас. Няма как да е иначе.

Тогава Спенсър разгъна писмото, което Келси й беше дала и го приглади върху масата. Всички протегнаха глави от местата си, за да го прочетат. Единственият абзац беше написан с черен химикал.

Скъпа Спенсър,

Очевидно един от методите човек да се излекува в клиниката е да се отърве от лошите си чувства към хората, затова предполагам, че трябва да започна с теб. Вече не съм ти ядосана. Бях ти бясна през месеците, които прекарах в поправителното училище, чудех се дали имаш нещо общо с кашата, в която се забърках, но не знаех със сигурност, докато Емили не ми го каза в петък. Значи успя да се отървеш; браво на теб. Предполагам, че не мога да те виня за това. Когато ти изпратих онова съобщение в петък, че искам да поговорим, мислех, че ще успея да запазя спокойствие, но когато те видях, направо побеснях. Но пък и ти беше адски ядосана. Все пак ти прощавам, че ме нарани. Не знам какъв ти е проблемът, но определено имаш нужда от помощ.

Успех във всичко. Мисли си за мен, докато си в „Принстън“ — как ли пък не.

— Леле — каза Хана, когато свърши с четенето.

— Не разбирам. — Спенсър погледна към Емили. — Тя не е знаела, докато не си й казала? Как е възможно, щом е А.?

— Когато й го казах на партито, тя изглеждаше наистина изненадана — промърмори Емили. — Но пък при каменоломната реших, че лъже — че през цялото време е знаела.

Хана посочи писмото на Емили.

— А там какво пише?

Емили ги погледна нервно, защото предпочиташе да си го прочете насаме, но после сви рамене и разгъна листа.

Скъпа Емили,

Предполагам, че трябва да ти обясня някои неща. Тотално се прецаках и въвлякох и теб в това, за което съжалявам. Но на теб също съм ти ядосана. Ти скри голяма тайна от мен.

Когато се запознахме, бях напълно чиста. Щастлива. Развълнувана, че съм си намерила нова приятелка. Но после направих връзката коя си и кого познаваш. Така се сетих за Спенсър и всичките ми лоши спомени се завърнаха. Започнах отново да пия хапчета. Глътвах едно преди да се срещнем в залата за боулинг и преди да тръгнем по пътеката. Глътнах едно и преди пиесата. Ти ме попита какво не е наред, но аз предпочетох да не ти казвам. Знаех, че ще направиш всичко по силите си, за да ме спреш, а аз не исках да спирам. Щом ми каза какво е направила Спенсър, реших да потуша мъката си, като погълна колкото се може повече хапчета. Когато стигнахме до каменоломната, вече си бях изгубила ума и съжалявам, че застраших живота ти. Не знам как да ти благодаря, че успя да ме дръпнеш от ръба, и макар клиниката да ме дразни адски много, терапевтката ми казва, че с времето наистина ще се оправя. Човек никога не знае.