Сара Шепард - Око за око

Тази татуировка й беше позната. Много позната. Тогава момичето прошепна нещо на мъжа и той чак се задави от смях. Ариа внезапно се напрегна.

Това беше баща й. И Мередит.

Ариа се стрелна към Майк.

— Трябва да тръгваме.

Майк завъртя очи.

— Но аз тъкмо си поръчах втора чаша „Йегер“.

— Кофти работа. — Ариа грабна якето си. — Тръгваме си. Веднага. — Тя хвърли двайсет долара на масата и задърпа ръката на Майк, докато той най-накрая се изправи. Тръгна, като леко се поклащаше, но тя успя да го изтика до вратата.

За нещастие Байрън избра точно този момент, за да се изсмее по своя специфичен начин, който според Ариа наподобяваше звука, издаван от умиращ кит. Майк също го разпозна и замръзна. Лицето на баща им бе обърнато настрана и той държеше ръката на Мередит, която бе протегнала през масата.

Ариа наблюдаваше лицето на Майк, когато разпозна Байрън. Той свъси вежди.

— Чакай малко — извика той, като я погледна объркано. Тя се насили да изглежда спокойна, но вместо това усети как ъгълчетата на устата й увисват надолу. Знаеше, че е направила същата физиономия, която прави Ила, когато се опитва да защити Ариа и Майк от нещата, които биха могли да ги наранят.

Майк фокусира погледа си върху нея, след това отново погледна към баща си и Мередит. Отвори уста да каже нещо, след това ги затвори и пристъпи към тях. Ариа се протегна да го спре — не искаше това да се случва точно сега. Не искаше това изобщо да се случва. Тогава Майк стисна челюст, обърна гръб на баща си и се втурна към изхода на „Виктори“, като по пътя се блъсна в сервитьорката.

Ариа хукна след него. Тя изтича на паркинга, примижавайки на силната следобедна светлина, и се огледа за Майк. Но брат й беше изчезнал.

Спенсър се събуди в банята на втория етаж, без изобщо да има представа как се е озовала там. Радиочасовникът показваше 18:45 часа, а през прозореца следобедното слънце вече хвърляше дълги сенки в задния им двор. Все още беше понеделник, денят на погребението на Али. Сигурно е заспала… и е ходила на сън. Тя беше хроничен сомнамбул — състоянието и се беше влошило до такава степен, че в седми клас бе прекарала една нощ в Клиниката за изследване на съня към Университета в Пенсилвания, с прикрепени към черепа й електроди. Лекарите казаха, че било от стреса.

Тя се изправи, пусна водата и подложи лицето си под студената струя. След това се погледна в огледалото: дълга руса коса, смарагдовозелени очи, изрязани скули. Кожата й бе безупречна, а зъбите — блестящо бели. Беше наистина невероятно, че не изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше.

Тя отново премисли уравнението в главата си: А. знаеше за Тоби и Онова с Джена. Тоби се беше върнал в града. Следователно Тоби трябваше да е А. И той казваше на Спенсър да си държи устата затворена. Тормозът от шести клас се беше завърнал с пълна сила.

Тя отиде в стаята си и притисна чело към прозореца. Вляво се издигаше частната мелница на семейството й — тя отдавна не работеше, но нейните родители обожаваха автентичния провинциален вид, който придаваше на имението. Вдясно, над поляната на дома Дилорентис все още стърчеше табелата с надпис „Не тъпчи тревата“. Олтарът на Али, който представляваше купчина от цветя, свещи, снимки и други дреболийки, оставени в нейна памет, се беше разраснал и бе заел цялата глуха уличка.

От другата му страна се издигаше къщата на семейство Кавана. На алеята пред дома бяха паркирани две коли, в двора им имаше баскетболен кош, а над пощенската им кутия се вееше малко червено знаменце. Отвън всичко изглеждаше толкова нормално. Но отвътре…

Спенсър затвори очи и си припомни онзи месец май в седми клас, една година след Онова с Джена. Тя се беше качила на влакчето за центъра, защото с Али се бяха разбрали да се срещнат в града и да идат на пазар. Тя беше толкова заета да пише текстови съобщения до Али на чисто новия си „Сайдкик“, че чак след пет-шест спирки усети, че от другата страна на пътечката седи някой. Това беше Тоби. И той я гледаше втренчено.

Ръцете й се разтрепериха. Тоби бе прекарал цяла година в пансиона, така че Спенсър не го беше виждала от месеци. Бретонът му влизаше в очите, както винаги, беше си сложил огромни слушалки на главата, но този ден нещо в него изглеждаше… по-силно. Плашещо.

Цялата вина и тревога, вързани с Онова с Джена, които Спенсър се опитваше да забрави, се върнаха отново. Ще те пипна . Тя дори не искаше да бъде в един вагон с него. Леко приплъзна единия си крак към пътечката, след това премести и другия, но точно тогава пред нея се изправи кондуктора.