Сара Шепард: Око за око

Нали познавате онова момче, което живее през няколко врати от вас и е просто най-страховитото същество, което сте срещали? Стоите си на входната врата и ти тъкмо се каниш да целунеш гаджето си за лека нощ, когато изведнъж го зърваш на отсрещната страна на улицата. Просто си седи там, без да прави нищо. Понякога случайно се появява докато заедно с най-добрите ти приятелки си разменяте клюки — само дето изобщо не е случайно. Той е черната котка, която изглежда знае точно маршрута ти. Щом го видиш да минава край къщата ти, в главата ти веднага се появява мисълта: Днес няма да си взема изпита по биология. Ако те погледне с онзи странен поглед, пази си гърба.

Всеки град има своето момче, олицетворение на черната котка. В Роузууд то се казваше Тоби Кавана.

— Мисля, че й трябва повече руж — Спенсър Хейстингс се наведе напред и огледа отблизо една от най-добрите си приятелки, Емили Фийлдс. — Луничките й още се виждат.

— Имам малко фон дьо тен „Клиник“. — Алисън Дилорентис скочи от мястото си и хукна да донесе синята си рипсена чантичка с гримове.

Емили се огледа в огледалото, подпряно на тоалетната масичка в дневната на Алисън. Завъртя глава на едната страна, после на другата и нацупи розовите си устнички.

— Мама направо ще ме убие, ако ме види с толкова много грим.

— Да, ама ние ще те убием, ако го махнеш — я предупреди Ариа Монтгомъри, която се перчеше из стаята, докарана в розово бюстие от мохер, което наскоро беше изплела сама.

— Да, Ем, страхотно изглеждаш — съгласи се Хана Мерин. Тя беше седнала по турски на пода и непрекъснато се извърташе назад, за да погледне дали пък цепката на задничето й не се беше подала над тесните дънки „Блу Кълт“ с ниска талия.

Беше една петъчна вечер през април и Али, Ариа, Емили, Спенсър и Хана имаха едно от традиционните си събирания с преспиване; слагаха си твърде тежък грим, похапваха си чипс със сол и оцет и хвърляха по някое око на телевизора с плосък екран на Али, където вървеше шоуто на МТВ „Къщурки“. Освен всичко това, по килима бяха безразборно нахвърляни дрехите на всички, тъй като бяха решили да си ги разменят до края на учебната година.

Спенсър прилепи една лимоненожълта кашмирена жилетка към стройното си тяло.

— Взимай я — рече Али. — Стои ти добре.

Хана наложи на кръста си маслиненозелената кадифена пола на Али и зае поза на манекенка.

— Какво мислите? Дали ще му хареса на Шон?

Али изпъшка и хвърли по Хана една възглавница. Още откакто станаха приятелки през септември, единственото, за което говореше Хана, беше кооолко обича Шон Ейкърд, едно момче от техния клас в началното училище в Роузууд, в което всички те постъпиха, след като излязоха от детската градина. В пети клас Шон беше просто едно от многото ниски, луничави момчета в техния клас, но през лятната ваканция се беше издължил и беше изгубил детската си пухкавост. И сега почти всяко момиче умираше от желание да го целуне.

Направо е изумително колко много неща могат да се променят за една година.

Момичетата — всички, с изключение на Али — бяха твърде наясно с това. Миналата година те бяха просто… ученички. Спенсър беше многознайката, което седеше на първия чин и вдигаше ръка на всеки въпрос. Ариа беше странната девойка, която ходеше на курсове по танци, вместо да играе футбол като всички останали. Емили беше срамежливата плувкиня, под чиято привидно спокойна външност кипяха хиляди емоции — които се разкриваха, стига човек да я опознае добре. А Хана, колкото и да беше тромава и несръчна, четеше от кора до кора „Воуг“ и „Тийн воуг“, и от време на време изтърсваше по някоя новина от света на модата, която никой друг не знаеше.

Всичките момичета бяха специални, естествено, но те живееха в Роузууд, Пенсилвания, предградие на Филаделфия, което се намираше на двайсет мили от града, а в Роузууд всичко беше специално. Цветята ухаеха по-сладко, водата беше по-вкусна, къщите бяха съвсем малко по-големи. Хората се шегуваха, че катериците прекарват нощите си в чистене на боклука и събирането на случайно попадналите семена от глухарчета по калдъръмените алеи, за да може Роузууд да изглежда идеален за своите придирчиви обитатели. В място като това, където всеки изглеждаше съвършен, беше много трудно човек да се отличи.