Сара Шепард - Око за око

— Къде ще слизате? На Тринайсета или на Източна пазарна улица? — избоботи той.

Спенсър се сви на мястото си.

— На Тринайсета — прошепна тя. Когато кондукторът отмина, тя отново погледна към Тоби. На лицето му цъфна огромна, зловеща усмивка. Секунда по-късно устата му отново зае неутрално положение, но очите му казваха: Само. Почакай.

Спенсър направо се изстреля от седалката и премина в следващия вагон. Али я чакаше на перона на Тринайсета улица и когато двете погледнаха обратно към влака, Тоби се беше вторачил в тях.

— Както виждам, някой се е измъкнал от малкия си затвор — рече Али със самодоволна усмивка.

— Да — Спенсър се опита да се засмее. — И все още си е същият загубеняк с главно 3.

Но няколко седмици по-късно Али изчезна. И това хич не беше смешно.

От компютъра на Спенсър се разнесе леко подсвирване, което я накара да подскочи. Това беше сигнал, че е получила нова електронна поща. Тя нервно отиде до компютъра и кликна два пъти върху новото съобщение.

Здрасти, любов моя. Не сме се чували от два дни. Липсваш ми и направо полудявам!

Спенсър въздъхна и тялото й потрепери от нервно усещане. В момента, в който зърна Рен — сестра й го беше довела на семейна вечеря, за да се запознае с родителите им, — с нея се беше случило нещо. Беше сякаш… сякаш я бе омагьосал от момента, в който седна на масата в ресторант „Мошулу“, отпи от чашата с червено вино и срещна погледа й. Той бе англичанин, екзотичен, остроумен и забавен, и харесваше същите инди групи, по които си падаше и Спенсър. Той изобщо не си подхождаше с нейната стеснителна и превзета сестра Мелиса. Но беше идеалната партия за Спенсър. Тя просто го знаеше… и очевидно той също бе наясно с това.

Преди Мелиса да ги хване заедно в петък вечерта, двамата с Рен бяха преживели незабравими двайсет страстни минути. Но защото Мелиса я изклюкари и защото родителите им застанаха на нейна страна, те забраниха на Спенсър изобщо да се вижда с Рен. Той също й липсваше до полуда, но какво можеше да се направи?

Чувствайки се уморена и неспокойна, тя слезе по стълбите и мина по дългия, тесен коридор, в който майка й бе закачила пейзажите на Томас Коул, които беше наследила от дядо й. Озова се в просторната кухня на фамилния им дом. Родителите й я бяха реставрирали до оригиналния й вид от 1800 година — като се изключат супер-модерните електрически уреди и плотове. Семейството й се бе събрало край масата, която бе отрупана с храна, поръчана от тайландския ресторант.

Спенсър стигна вратата и се поколеба. Не беше говорила с тях от погребението на Али — беше отишла на него сама и след това не ги беше виждала. Всъщност не бе разговаряла със семейството си от два дни, откакто й бяха наложили забраната да се вижда с Рен. Те продължаваха да я избягват и бяха седнали да вечерят, без да я извикат. Освен това имаха компания. Иън Томас, старото гадже на Мелиса — и първо от бившите на Мелиса, които Спенсър беше целувала, — седеше на мястото, където обикновено сядаше Спенсър.

— О! — извика тя.

Само Иън я погледна.

— Здрасти, Спенс! Как си? — попита той с такъв тон, сякаш всеки ден вечеря с къщата на семейство Хейстингс. На Спенсър и без това й бе трудно да приеме, че той е треньорът на нейния отбор по хокей на трева в Роузууд — но това вече беше върхът.

— Ами… добре съм — рече тя, като огледа роднините си, но никой не я погледна… нито обясни какво прави Иън на масата с тях, похапвайки тайландска храна. Спенсър придърпа един стол към ъгъла на масата и започна да си сипва пиле с лимон.

— Значи, Иън… Дошъл си да вечеряш с нас?

Господин Хейстингс й хвърли остър поглед. Спенсър млъкна, обля я неприятна топла вълна.

— Срещнахме се на ъъъ… погребението — обясни Иън. Прекъсна го сигнал на сирени и той изпусна вилицата си. Звуците като че ли идваха от къщата на семейство Дилорентис. Там непрекъснато имаше полицейски коли.

— Луда работа, а? — рече Иън и прокара ръка през къдравата си руса коса. — Не очаквах тук още да е пълно с полицейски коли.

Мелиса леко го ръгна с лакът.

— Да не би да си натрупал дебело полицейско досие, като живееш в опасната Калифорния? — Мелиса и Иън се бяха разделили, защото той се беше преместил на другия край на страната, за да учи в Бъркли.

— Не — рече Иън. Преди да успее да каже нещо, Мелиса продължи по типичния за нея начин да говори за нещо друго: за себе си. Тя се обърна към госпожа Хейстингс:

— Мамче, да знаеш, че цветята на погребението бяха точно в тоя цвят, какъвто искам за стаята ми.