Сара Шепард - Око за око

— Хайде — Мая се обърна и тръгна навътре. Емили я последва, без да знае какво друго да направи.

Тя започна да изкачва скърцащите вити стълби, които водеха към обзаведената в стил 1776 година спалня. Тя миришеше на мокра вълна. Имаше наклонен под от борови дъски, разклатено легло с четири табли и кралски размери, покрито с гигантско одеяло и някаква странна измишльотина в ъгъла, която приличаше на бито масло.

— Нашите взеха за мен и за брат ми отделни стаи — Мая се тръсна на леглото и то изскърца.

— Много хубаво — рече Емили, като седна на ръба на един разнебитен стол, който някога може би е бил собственост на Джордж Вашингтон.

— И така, как си? — Мая се наведе към нея. — Господи, видях те на погребението. Изглеждаше… опустошена.

Лешниковите очи на Емили се напълниха със сълзи. Тя наистина се чувстваше опустошена без Али. Последните три и половина години беше живяла с надеждата, че един ден Али ще се появи на входната врата, здрава и блестяща както винаги. И когато започна да получава бележките на А., тя вече беше сигурна, че Али се е върнала. Кой друг би могъл да знае? Но сега Емили вече знаеше със сигурност, че Али си е отишла завинаги. На всичкото отгоре още някой знаеше срамната й тайна — че тя беше влюбена в Али, и че изпитваше същото към Мая. И може би същият този някой знаеше истината за онова, което бяха сторили на Джена.

Емили се почувства зле заради това, че беше отказала да признае на старите си приятелки за какво е ставало въпрос в бележките на А. Но просто… не можеше да го направи. Едно от съобщенията на А. беше написано на гърба на старо нейно любовно писмо до Али. Иронията се криеше в това, че с Мая тя можеше да разговаря за всичко, за което пишеше в бележките, но се страхуваше да й признае за А.

— Мисля, че все още съм доста разтърсена — каза най-накрая тя, като усещаше, че главоболието й се завръща. — Но освен това… Просто съм уморена.

Мая си събу ботушите.

— Защо не си подремнеш малко? Няма да се почувстваш по-добре, ако продължиш да седиш в това жалко подобие на стол.

Емили вкопчи ръце в облегалките на стола.

— Аз…

Мая потупа с ръка по леглото.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от прегръдка.

Една прегръдка щеше да й дойде добре. Емили отметна червеникаворусата си коса от лицето и седна на леглото до Мая. Телата им се притиснаха едно до друго. Емили можеше да усети ребрата на Мая през ризата й. Тя беше толкова дребничка, че на Емили сигурно изобщо нямаше да й е трудно да я вдигне във въздуха и да я завърти около себе си.

Те леко се отдръпнаха една от друга, разстоянието между лицата им беше само няколко инча. Миглите на Мая бяха катраненочерни, а в зениците й се забелязваха мънички златни точици. Мая леко повдигна брадичката на Емили. Първо я целуна леко, а след това — все по-грубо.

Когато ръцете на Мая леко докоснаха краищата на полата й, Емили усети познатия прилив на възбуда. Внезапно тя бръкна отдолу. Ръцете й бяха изненадващо студени. Емили отвори широко очи и се отдръпна рязко.

Пердетата с воали на прозорците бяха дръпнати настрани и Емили можеше да види кадилаците, мерцедесите и лексусите на паркинга. Сара Айлинг и Терин Ор, две момичета от класа на Емили, се появиха на входа на ресторанта, следвани от родителите си. Емили се сви.

Мая се отдръпна назад.

— Какво има?

— Какво правиш ? — Емили придърпа с ръка разкопчаната си пола.

— Какво си мислиш, че правя? — ухили се Мая.

Емили отново погледна към прозореца. Сара и Терин ги нямаше.

Мая се търкулна напред-назад по скърцащия матрак на леглото.

— Знаеш ли, че тази събота ще се проведе един благотворителен бал, наречен „Кума Лиса“?

— Знам — цялото тяло на Емили трепереше.

— Мисля, че трябва да отидем — продължи Мая. — Сигурно ще бъде забавно.

Емили се намръщи.

— Билетите са по 250 долара. И трябва да бъдеш поканена.

— Брат ми намери билети. Има и за двете ни. — Мая се наведе към Емили. — Ще дойдеш ли на среща с мен?

Емили скочи от леглото.

— Аз… — Тя отстъпи назад и се спъна в набръчкания килим. Много хора от „Роузууд дей“ щяха да отидат на бала „Кума Лиса“. Всички популярни деца, всички спортисти… всички. — Трябва да отида до тоалетна.

Мая изглеждаше объркана.

— Ето там е.

Емили затвори скърцащата врата на тоалетната. Седна на тоалетната чиния и се загледа в една снимка, закачена на стената. Млада жена от амишите с боне и рокля до глезените. Може би това беше знак. Емили винаги търсеше знаци, които да й помогнат да взима решения — в хороскопа й, в курабийките с късмети, дори в произволни неща като това сега. Може би тази картина означаваше да бъде като амишите . Те не оставаха ли целомъдрени цял живот? Не беше ли животът им подлудяващо опростен? Не изгаряха ли те момичета на клада за това, че са харесвали други момичета?