Сара Шепард - Мис Съвършенство

Хана изпищя и покри очите си с ръце. Всички избухнаха в смях и тя се почувства така, сякаш хиляди иглички се забиват в кожата й. Изведнъж усети нечия ръка на гърба си.

— Хана.

Хана погледна през пръстите си.

— Лукас?

Той бе облечен с тъмни панталони, тениска на „Атлантик рекърдс“ и раирано сако. Порасналата му руса коса изглеждаше пухкава и рошава. Изразът на лицето му показваше, че е видял всичко.

Той свали сакото си и й го подаде.

— Ето, облечи го. Да се махаме оттук.

Мона се качваше на сцената. Тълпата затаи дъх в очакване. При всяко друго парти Хана щеше да се намира най-отпред в центъра, готова да се потопи в музиката. Вместо това тя сграбчи ръката на Лукас.

В събота вечерта Емили затегна връзките на кънките си за лед толкова здраво, че почти не усещаше краката си.

— Не мога да повярвам, че трябваше да обуем три чифта чорапи — се оплака тя на Бека, която седеше до нея на пейката и завързваше връзките на белите кънки, които си беше донесла.

— Така е — съгласи се тя, като нагласяше лентата си за коса. — Но така краката ти няма да изстинат.

Емили завърза връзките на фльонга. На пързалката сигурно беше около десет градуса, но тя бе само по тениска с къси ръкави. Тя бе толкова вцепенена, че студът изобщо не й правеше впечатление. Докато пътуваха насам, Емили каза на Бека, че първият й сеанс в „Дървесна корона“ е в понеделник. Бека изглеждаше изненадана, но после се зарадва. Емили не каза нито дума повече. Единственото, за което можеше да мисли бе, че предпочита да е с Мая.

Мая. Всеки път, когато затвореше очи, Емили виждаше гневното изражение на Мая в оранжерията. Мобилният й телефон цял ден не бе звънял. Част от нея искаше Мая да се обади и да се опита да си я върне. И, разбира се, другата част не го искаше. Тя се опита да гледа позитивно на нещата — сега, когато родителите й виждаха, че тя наистина взима насериозно „Дървесната корона“, те бяха по-мили с нея. На тренировката по плуване в събота треньорката Лорън й беше казала, че треньорът по плуване от университета в Аризона все още иска да се срещне с нея. Момчетата от отбора по плуване продължаваха да я ухажват и да я канят на купони с джакузи, но това беше много по-добре, отколкото да й се присмиват. А когато се прибираха с колата от тренировки, Карълайн беше казала „Харесвам този диск“, когато Емили пъхна в плейъра някакъв стар албум на „Ноу Даут“. Все пък беше някакво начало.

Емили впери поглед в ледената пързалка. След Онова с Джена, двете с Али идваха тук почти всеки уикенд и почти нищо не се беше променило оттогава. Все същите сини пейки, на които всички сядаха, за да си завържат кънките, машината за горещ шоколад, който имаше вкус на аспирин, грамадната пластмасова полярна мечка на входа, която посрещаше хората. Всичко това навяваше такава носталгия, че Емили почти очакваше да види Али на леда да упражнява заден скок. Тази вечер, обаче, пързалката бе почти празна — имаше групички деца, но нито едно не бе на възрастта на Емили. Най-вероятно бяха отишли на купона на Мона — в един паралелен свят Емили сигурно също щеше да бъде там.

— Бека?

Емили и Бека вдигнаха глави. Едно високо момиче с къса тъмна къдрава коса, топчест нос и лешникови очи ги гледаше. Тя бе облечена с розова рокля, бял клин, нежна перлена гривна и розово червило. В ръката си носеше чифт бели кънки с пъстроцветни връзки.

— Уенди! — извика Бека и се изправи. Тя се накани да прегърне Уенди, но изведнъж се усети и се върна на мястото си. — Ти си… Ти дойде!

На лицето на Уенди грееше широка усмивка.

— Уха, Бекс! Изглеждаш… страхотно!

Бека се усмихна смутено.

— Ти също. — Тя я гледаше невярващо, сякаш Уенди бе възкръснала от мъртвите. — Отрязала си си косата.

Уенди смутено се попипа по главата.

— Да не е много къса?

— Не! — бързо отговори Бека. — Много е сладка.

Двете продължиха да се усмихват и да си бъбрят.

Емили се прокашля и Бека я погледна.

— О! Това е Емили. Моята нова приятелка от „Дървесна корона“.

Емили разтърси ръката на Уенди. Късо подрязаните й нокти бяха лакирани в перлено розово, а на палеца бе сложила ваденка от Покемон.

Уенди седна на пейката и започна да обува кънките.

— Често ли идвате да се пързаляте? — попита Емили. — И двете си имате лични кънки.

— Преди идвахме — каза Уенди, като погледна към Бека. — Заедно взимахме уроци… така да се каже.

Бека се захили и Емили я погледна объркана.