Сара Шепард - Мис Съвършенство

— Вчера имах възможността да го прочета — продължи господин Хейстингс, като скръсти ръце. — Много ми харесва как си адаптирала концепцията към съвремието.

— Кой започва пръв? — рязко попита Спенсър. В никакъв случай нямаше да разговарят за съдържанието на есето. Не и пред Мелиса.

— Лауреатът на „Златна орхидея“ от 1996 година не спечели ли Пулицър миналата година? — попита госпожа Хейстингс.

— Не, беше Националната награда за литература — каза Мелиса.

Моля ви, спрете да говорите за „Златната орхидея“, каза Спенсър наум. Изведнъж осъзна нещо: за пръв път те говореха за нея, а не за Мелиса.

Спенсър погледна към плочките си. Имаше 3, Р, А, Т, О, В, Л, Ц, Е, Ж, Х, С и Ъ. Тя ги пренареди и едва не се задави. Оформяше се думата ЛЪЖЕЦ СХ, като Спенсър Хейстингс.

Отвън небето притъмня. Чу се лай на куче. Спенсър грабна чашата си с шампанско и я пресуши.

— Някой няма да кара колата си поне един час — присмя й се баща й.

Спенсър се опита да се засмее, като скри ръцете си под масата, за да не види баща й, че треперят.

Със своите букви госпожа Хейстингс нареди думата ЧЕРВЕЙ.

— Ти си наред, Спенс — каза тя.

Докато Спенсър вдигаше плочката с буквата Л, тънката моторола на Мелиса светна и засвири мелодийката от филма „Челюсти“. Да-ДАМ. Да-ДАМ. От мястото си Спенсър можеше да види екрана и надписа „имате ново съобщение“.

Мелиса включи телефона и се завъртя така, че да го скрие от погледа на Спенсър.

— Какво? — възкликна тя.

— Какво има? — попита госпожа Хейстингс, като вдигна поглед от плочките си.

Мелиса се почеса по главата.

— Концепцията за невидимата ръка на великия шотландски икономист Адам Смит може да бъде обобщена много лесно, независимо от това дали се отнася до пазарите от деветнайсети век или за тези от двайсет и първи: може и да си мислите, че хората правят разни неща, за да ви помогнат, но всъщност всеки работи само за себе си. Странно, защо някой ще ми изпраща част от есе, което съм писала в гимназията?

Спенсър отвори уста, за да отговори, но оттам излезе само съскане.

Господин Хейстингс сложи чашата си на масата.

— Това е есето на Спенсър.

Мелиса отново се вгледа в екрана.

— Не, не е, това е моето… — Изведнъж вдигна поглед към Спенсър. — Не.

Спенсър се сви в стола си.

— Мелиса, това беше грешка.

Устата на Мелиса бе отворена толкова широко, че Спенсър видя сребърните пломби на кътниците й.

— Ти, кучко!

— Нещата излязоха извън контрол — извика Спенсър. — Нищо не зависеше от мен!

Госпожа Хейстингс се намръщи, объркана.

— Какво става тук?

Лицето на Мелиса се изкриви, тя присви очи, а устните й се извиха злобно.

— Първо ми крадеш гаджето, а сега и есето? За каква се мислиш ти!

— Казах ти, че съжалявам! — извика едновременно с нея Спенсър.

— Чакайте малко. Това е… писано от Мелиса? — попита госпожа Хейстингс, като пребледня.

— Сигурно има някаква грешка — настоя господин Хейстингс.

Мелиса сложи ръце на хълбоците си.

— Да им кажа ли? Или предпочиташ сама да го направиш?

Спенсър скочи от стола си.

— Давай, изпей ме, както винаги си правила. — Тя хукна по коридора към стълбите. — Толкова добра си станала в това!

Мелиса тръгна след нея.

— Те трябва да разберат каква страхотна лъжкиня си станала!

— Те трябва да разберат каква кучка си станала ти! — извика Спенсър в отговор.

Устните на Мелиса се разтегнаха в усмивка.

— Толкова си смотана, Спенсър. Всички смятат така. Дори мама и татко.

Спенсър започна да се изкачва по стълбите.

— Не е вярно!

— Напротив, вярно е — присмя й се Мелиса. — И това е самата истина, нали? Ти си крадла на гаджета, плагиатка и жалка малка кучка.

— Гади ми се от теб! — извика Спенсър. — Защо просто не умреш.

— Момичета! — извика госпожа Хейстингс.

Но сестрите сякаш бяха попаднали в някакво силово поле. Мелиса не откъсваше поглед от Спенсър. А тя започна да трепери. Мелиса казваше истината. Тя беше жалка. Тя не ставаше за нищо.

— Да изгниеш в ада дано! — извика Спенсър. Тя вземаше по две стъпала наведнъж. Мелиса вече беше точно зад нея.

— Точно така, малко детенце, което нищо не струва, бягай!

— Млъкни!

— Малко детенце, което краде моите гаджета! Което дори няма достатъчно мозък, за да напише само есето си! Какво щеше да кажеш по телевизията, ако спечелеше наградата, Спенсър? Сама написах всичко, до последната буква. Толкова съм умна. И на изпитите в края на годината ли мами?

Спенсър се почувства така, сякаш нокти се забиваха в сърцето й.