Сара Шепард - Мис Съвършенство

— Престани! — извика раздразнено тя, като едва не се спъна в картонената кутия, която майка й бе оставила на стълбите.

Мелиса я хвана за ръката и я завъртя към себе си. Приближи лицето си към нейното. Дъхът и миришеше на кафе еспресо.

— Малкото детенце иска всичко мое, но знаеш ли какво? Не можеш да имаш онова, което имам аз. Никога!

Целият гняв, който Спенсър беше натрупвала през годините, изригна и заля тялото и, като я накара да пламне цялата, после да се изпоти и накрая да се разтрепери. Стомахът й започна да се свива от гняв.

Тя се хвърли към парапета, хвана Мелиса за раменете и започна яростно да я разтърсва. След това я блъсна назад.

— Казах да престанеш!

Мелиса се спъна и се хвана за перилата. По лицето й се изписа страх.

В съзнанието на Спенсър започна да се отваря някаква пролука. Вместо Мелиса тя видя Али. По лицата и на двете бе изписано едно и също изражение, казващо: „Аз съм всичко, а ти си нищо“. „Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да успееш“. Спенсър усети миризмата на влагата, видя мигащите светулки и усети дъха на Али до лицето си. Изведнъж тялото на Спенсър се изпълни с неподозирана сила. Дълбоко от гърдите й се раздаде агонизиращ стон. Тя се видя да протяга ръце и да блъска Али — или пък може би това бе Мелиса? — с всичка сила. Али и Мелиса паднаха назад. Главите и на двете издадоха щракащ звук, когато се удариха в нещо. Зрението на Спенсър се проясни и тя видя Мелиса да се търкаля надолу по стълбите, докато накрая се стовари на пода.

— Мелиса! — извика госпожа Хейстингс.

Изведнъж всичко потъна в мрак.

Хана се добра до входа на планетариума малко след девет. Наистина шантава работа, но ходенето с дворцовата рокля беше доста трудно. Както и сядането. Всъщност и дишането дори.

Добре де, нещото адски стискаше. Отне й цяла вечност да се напъха в роклята и още толкова да вдигне ципа на гърба. В един момент дори мислеше да вземе ластичния колан на майка си, но това означаваше да съблече роклята и отново да премине през мъчението с ципа. Всъщност целият процес бе продължил толкова дълго, че не й бе останало време да свърши нещо друго, като например да се погрижи за грима си, да изгори калориите, които бе погълнала днес или да прехвърли номерата от стария телефон в новото блекбъри.

А сега й се струваше, че платът на роклята се е свил още повече. Той се врязваше в кожата й и се беше впил толкова силно в хълбоците й, че тя нямаше никаква представа как ще издърпа полата нагоре, за да се изпишка. При всяко движение чуваше как разни тънички кончета се късат. Имаше и някои места около коремчето, на гърдите и около задните й части, които… изпъкваха.

През последните няколко дни бе изяла доста сиренки… и бе положила невероятни усилия да не ги повърне. Възможно ли е толкова бързо да надебелее? Ами ако внезапно нещо в метаболизма й се беше объркало? Ами ако се беше превърнала в едно от онези момичета, които напълняваха само при вида на храната?

Но тя трябваше да облече тази рокля. Може би като я поноси известно време, платът ще се отпусне, също като кожата. На партито сигурно нямаше да бъде много светло, така че едва ли някой ще забележи. Хана се изкатери по стълбите на планетариума, като се чувстваше като един схванат пингвин с цвят на карамел.

Тя чу пулсиращия бас от вътрешността на сградата и се стегна. Не бе усещала такава нервност от купона за Хелоуин, който Али бе организирала в седми клас, когато все още се чувстваше като неудачница. Скоро след като Хана отиде, се появиха Мона и двете й приятелки Чейси Бледсоу и Фай Темпълтън, облечени като тримата хобити от „Властелинът на пръстените“. Али ги погледна и извърна презрително глава.

— Изглеждате така, сякаш сте покрити с мухи — каза тя и се изсмя в лицата им.

На следващия ден след партито Хана отиде с майка си в бакалията, където видя Мона и баща й на опашка пред касата. На ревера на дънковото й яке бе закачена иглата с кристална хелоуинска тиква, която бе в торбата с подаръци за Али. Мона я носеше гордо, сякаш беше нейна.

Хана почувства прилив на вина заради това, че бе зарязала Лукас — той не й бе отговорил на писмото, в което му бе отказала — но тя нямаше друг избор. Мона почти и беше простила в магазина на „Т-мобил“, а след това й беше изпратила и роклята. Най-добрите приятелки винаги бяха на първо място, особено най-добрите приятелки като Мона.

Тя внимателно бутна голямата метална врата и влезе. Музиката се стовари върху нея като вълна. Тя видя синкави ледени скулптури в главната зала, а малко зад тях един гигантски трапец. От тавана висяха блещукащи планети, а зад сцената грееше гигантска видеостена. Величественият Ноъл Кан се взираше през телескопа върху джъмбо трона.