Сара Шепард - Мис Порочна

Интересно, помисли си Ариа. Но честно казано… приличаше й на гигантско зърно на гърда.

— Как намирате щрихите? — промърмори някой зад гърба й.

Тя се обърна и погледна в меките кафяви очи на висок мъж с рипсен черен пуловер и тъмносини дънки. Тялото й се разтърси от възбуда и пръстите на крака й изтръпнаха в меките сатенени обувчици. Със своите изсечени скули и късо подстригана коса с щръкнал бретон, той й напомняше за Сондре, един готин музикант, с когото се беше запознала в Норвегия. Двамата със Сондре прекарваха часове в една рибарска кръчма в Берген, пиеха домашно уиски и си измисляха истории за гигантската препарирана риба, която висеше на дървената стена.

Ариа отново се обърна към картината.

— Щрихите са много… енергични.

— Така е — съгласи се мъжът. — И емоционални.

— Определено. — Ариа беше развълнувана от това, че обсъжда картина като истински критик, особено с някой, който е толкова симпатичен. Освен това й беше приятно да бъде далеч от роузуудските среди и да не слуша непрекъснато за предстоящия процес на Иън. Тя се зачуди какво още да каже. — Кара ме да си мисля за…

Мъжът се наведе към нея и се подсмихна:

— За сукане, може би?

Ариа изненадано се ококори. Значи тя не беше единствената, която бе забелязала приликата.

— Наистина прилича, нали? — изкикоти се тя. — Но мисля, че от нас се очаква да го приемаме насериозно. Картината се нарича „Невъзможността на междинното пространство“. Ксавие Рийвс сигурно е имал предвид самотата. Или пролетарската борба.

— Глупости. — Мъжът се беше приближил до нея и тя усещаше дъха му с мирис на канелена дъвка и „Белини“. — Тогава онова отсреща, което се нарича „Умело движещото се време“, не е пенис, така ли?

Една възрастна жена с очила с цветни рамки погледна изненадано към тях. Ариа покри устата си с ръка, за да не се разсмее, забелязвайки бенката с форма на полумесец над лявото ухо на новия й познат. Само да не беше облякла сплъстения си зелен пуловер, с който бе изкарала цялата зимна ваканция. Поне да беше изпрала окапаното със сос деколте.

Той довърши остатъка от питието си.

— Та как ти е името?

— Ариа. — Тя срамежливо задъвка пръчицата за разбъркване на коктейли, която получи заедно с „белинито“.

— Приятно ми е да се запознаем, Ариа. — До тях се приближи групичка хора, която принуди новия приятел на Ариа да се приближи още повече към нея. Когато ръката му се удари леко в кръста й, тя усети как бузите й пламват. Случайно ли я беше докоснал… или нарочно?

Той грабна още две питиета и й подаде едното.

— Тук ли работиш или си още ученичка?

Ариа отвори уста, разколебана. Запита се каква ли е възрастта му. Изглеждаше достатъчно млад, за да е студент, и тя можеше да си го представи как живее в една от онези елегантно занемарени викториански къщи край колежа „Холис“. Но тя си беше помислила същото и за Езра.

Преди Ариа да успее да каже нещо, една жена с пепитен костюм се промуши между тях. С щръкналата си черна коса тя ужасяващо наподобяваше Крюела ДеВил от „Сто и един далматинци“.

— Нали нямате нищо против да ви го отнема? — Крюела го хвана под ръка. Той леко я потупа по рамото. — Ксавие е много търсен, знаете.

Ксавие ? Стомахът на Ариа се преобърна. Тя го хвана за ръката.

— Вие сте … художникът?

Новият й приятел се спря. В очите му проблясваха дяволити искри.

— Спипахте ме — каза той и се наведе към нея. — Между другото, това на картината наистина е гърда.

След тези му думи Крюела задърпа Ксавие напред. Той тръгна с нея и прошепна нещо закачливо в ухото й. И двамата се засмяха, преди да хлътнат сред тълпата членове на арт елита, които го засипаха с излияния колко гениални и вдъхновяващи са картините му. Докато Ксавие се усмихваше и стискаше ръцете на почитателите си, Ариа си мислеше колко хубаво би било на пода да има капак, през който да успее тихомълком да се измъкне. Беше нарушила кардиналното правило на всяка една изложба — не обсъждай представените творби с непознати, защото не се знае кой кой е. И не обиждай, за Бога, шедьоврите на преуспяващи художници.

Но съдейки по леката усмивчица, с която Ксавие току-що я беше дарил, може би той въобще не се беше засегнал от интерпретацията на Ариа. Което наистина я направи много, много щастлива.

В понеделник сутринта Спенсър Хейстингс се беше навела над чина си в кабинета по английска литература и дописваше още няколко изречения към есето си, озаглавено „Място под слънцето“. Тя искаше да добави един-два цитата от Хемингуей, с надеждата да спечели още няколко точки от учителката си, госпожа Станфърд. Напоследък се нуждаеше от всичко, което можеше да й помогне в училище.