Сара Шепард - Мис Порочна

— Викат ме в кабинета на директора — студено отвърна Спенсър с надеждата, че това ще се окаже добра новина. Тя ускори крачка и токчетата на ботушите й затракаха по излъскания дървен под.

— И аз отивам там — изчурулика Андрю, вървейки до нея. — Господин Розен иска да разговаря с мен относно пътуването ми до Гърция през ваканцията. — Господин Розен беше съветникът към клуб „Модел на обединените нации“. — Изпратиха ме от филаделфийския „Клуб на младите лидери“. Всъщност мислех, че и ти ще идваш.

Спенсър изпита желание да зашлеви Андрю по румената буза. След пълния провал със „Златната орхидея“ „Клубът на младите лидери“ веднага я изключи от редиците си. Беше повече от сигурна, че Андрю го знае.

— Имах конфликт на интереси — отвърна ледено тя. Което всъщност си беше чистата истина: тя трябваше да си стои вкъщи, докато родителите й отидоха в зимната си вила в Бийвър крийк, Колорадо. Дори не си направиха труда да я поканят.

— О, така ли. — Андрю я изгледа с любопитство. — Има ли нещо, което… не е наред?

Спенсър се спря изведнъж, удивена. Разпери ръце и каза:

— Разбира се, че нещо не е наред. Нищо не е наред. Сега доволен ли си?

Андрю отстъпи назад и започна да мига бързо-бързо. На лицето му се изписа разбиране.

— Ох. Онова със… „Златната орхидея“. Бях го забравил. — Той здраво стисна очи. — Какъв съм идиот!

— Няма значение. — Спенсър стисна здраво зъби. Нима Андрю наистина беше забравил случилото се? Това беше по-лошо и от вероятността да е злорадствал тайно през цялата ваканция. Тя се загледа в една спретнато изрязана снежинка, която висеше над шадраванчето. Между тях двамата винаги беше съществувало съперничество за това кой е по-добър във всичко.

— Сигурно ми е изхвръкнало от главата — избъбри Андрю, като гласът му все повече изтъняваше. — Затова и бях толкова изненадан, когато не те видях в Гърция. Жалко, че не беше там. Никой от останалите не беше много… знам ли. Умен. Или готин.

Спенсър се заигра с кожените каишки на чантата си. Това беше най-милото нещо, което някой й беше казвал от доста време насам, но трудно можеше да го приеме, особено когато идваше от Андрю.

— Трябва да вървя — каза тя и забърза по коридора към кабинета на директора.

— Той те очаква — каза секретарката, когато Спенсър връхлетя през двойната стъклена врата. Тя се запъти към кабинета на Епълтън, минавайки покрай голямата картонена акула, останала от миналогодишния парад по случай Деня на бащите основатели. Какво ли искаше Епълтън? Може би е осъзнал, че е бил твърде строг с нея и беше готов да се извини? Може би искаше да й върне позицията в училищния съвет или да й позволи да участва в пиесата? Театралният клуб беше решил да постави „Буря“, но точно преди зимната ваканция училището съобщи на Кристоф Бригс, главния режисьор, че няма да му позволи да използва вода или пироефекти на сцената, за да изобрази бурята в пиесата. Кристоф се разбушува, прекрати проекта и започна да набира участници за „Хамлет“. Тъй като всички започнаха да учат новите си роли, Спенсър не беше изпуснала никакви репетиции.

Когато тя внимателно затвори вратата зад себе си и се обърна, лицето й замръзна. Един до друг в кожените кресла седяха родителите й. Вероника Хейстингс носеше черна вълнена рокля, косата й беше привързана с кадифена лента, а лицето й беше подпухнало и зачервено от плач. Питър Хейстингс беше облечен с костюм в три части и лъснати мокасини. Стискаше зъби толкова силно, че те изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се счупят.

— Аха — изплю Епълтън, ставайки от стола си. — Ще ви оставя насаме. — Той сърдито излетя от офиса си и затръшна вратата зад гърба си.

Обеците на Спенсър звъннаха в настъпилата тишина.

— К-какво става тук? — попита тя, присядайки бавно на най-близкия стол.

Баща й се размърда неловко в креслото.

— Спенсър, баба ти почина тази сутрин.

Спенсър примигна.

— Баба?

— Да — тихо рече майка й. — Получи сърдечен пристъп. — Тя стисна ръце в скута си, преминавайки в бизнес режим. — Ще отворим завещанието й утре сутринта, защото баща ти трябва да отлети до Флорида, за да се погрижи за имота, преди погребението й в понеделник.

— О, Господи — прошепна едва чуто Спенсър.

Тя седеше неподвижно, в очакване да рукнат сълзите. Кога беше виждала за последно баба си? Два месеца по-рано бяха посетили дома на баба й в Кейп Мей, Ню Джърси, но тя си беше във Флорида — от години не беше пътувала на север. Само че напоследък Спенсър беше преживяла много смърт, и то все на млади хора. Баба й беше живяла богати, щастливи деветдесет и една години. Плюс това не беше от най-обичливите баби. Вярно, че беше построила огромна игрална стая за Спенсър и Мелиса в къщата си в Кейп Мей, обзаведена с куклени къщи и малки понита, и големи кутии с „Лего“. Но баба й се стягаше всеки път, когато Спенсър се опитваше да я прегърне, никога не искаше да вижда сладникавите картички за рождения й ден, които Спенсър приготвяше за нея и винаги мърмореше срещу самолетчетата, направени от конструктора „Лего“, които Спенсър забравяше върху голямото й пиано „Стейнуей“. Понякога се чудеше дали баба й изобщо обича деца и дали стаята за игра не е била просто начин да махне Спенсър и сестра й от главата си.