Сара Шепард: Не питай, не казвай

— Тя… твоя ли е? — Момичето изглеждаше горе-долу на годините на Емили.

— О, Боже, не. — Момичето се засмя. — На мама. Но тя е вътре, при останалите, а аз изпълнявам ролята на бавачка. — После бръкна в голямата торба, която беше метнала през рамо. — Имаш ли нещо против да я подържиш за малко? Трябва да й намеря бутилката, а е паднала чак на дъното.

Емили примигна. От доста време не беше държала бебе в ръцете си.

— Ами добре…

Момичето й подаде бебето, което бе увито в розово одеялце и миришеше на бебешка пудра. Червените му устнички се разтвориха широко и очите му се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред — каза й Емили. — Поплачи си. Нямам нищо против.

Малките веждички на Грейс се сбърчиха. Тя затвори уста и се взря с любопитство в Емили, която усети как я заливат смесени чувства. Спомените й напираха към повърхността, но тя побърза отново да ги потисне.

Момичето се обърна към нея.

— Хей! Направо ти идва отвътре! Имаш ли по-малки братя и сестри?

Емили прехапа устни.

— Не, само по-големи. Но съм бавила доста деца.

— Личи си. — Момичето се усмихна. — Аз съм Клоуи Роланд. Семейството ми наскоро се премести тук от Шарлът.

Емили се представи.

— Къде ще учиш?

— В „Роузууд дей“. Последна година съм.

Емили се усмихна.

— И аз уча там!

— Харесва ли ти? — попита Клоуи, намирайки бутилката.

Емили й подаде Грейс. Дали й харесва „Роузууд дей“? Всичко в училището й напомняше за нейната Али — и за А. Всеки ъгъл, всяка стая пазеха спомени, които би предпочела да забрави.

— Не знам — рече тя и без да иска въздъхна шумно.

Клоуи се взря с присвити очи в следите от сълзи по лицето на Емили.

— Всичко наред ли е?

Емили избърса очите си. В главата и се въртяха отговори като „Добре съм“ и „Няма значение“, но тя просто не можеше да ги изрече.

— Току-що разбрах, че не получавам университетска спортна стипендия — изтърси тя. — Родителите ми не могат да си позволят да ме издържат изцяло. Аз… През лятото напуснах отбора по плуване. Сега никой не ме иска. Не знам какво да правя.

Сълзите отново рукнаха по лицето й. Откога започна да споделя проблемите си пред разни момичета, които дори не познава?

— Съжалявам. Едва ли искаш да слушаш за проблемите ми.

Клоуи изсумтя.

— О, моля те. Ти си единственият човек тук, който всъщност разговаря с мен. Значи се занимаваш с плуване?

— Да.

Клоуи се усмихна.

— Баща ми е голям спонсор на Университета на Северна Каролина, неговата алма матер. Може пък да успее да помогне.

Емили я погледна.

— УСК имат страхотна плувна школа.

— Може пък да поговоря с него за теб.

Емили я погледна изненадана.

— Но ти дори не ме познаваш!

Клоуи повдигна Грейс на ръце.

— Изглеждаш ми много мила.

Емили се взря по-внимателно в Клоуи. Момичето имаше приятно закръглено лице, блестящи лешникови очи и дълга, лъскава кестенява коса с цвят на шоколадов пудинг. Веждите й като че ли не бяха оформяни от доста време, не носеше много грим и Емили беше уверена, че е виждала рокля като нейната в „Гап“. Веднага й хареса небрежността на момичето.

Входната врата на къщата се отвори и на верандата излязоха неколцина гости. Щом ги зърна, Емили се стресна. Палтата !

— Т-трябва да тръгвам — извика тя и рязко се обърна. — Работя тук като гардеробиер. Сигурно ще ме уволнят.

— Радвам се, че се запознахме! — махна й с ръка Клоуи и след това подхвана ръчичката на Грейс и също я размаха. — Хей! Ако ти трябват пари, искаш ли да гледаш Грейс в понеделник вечерта? Нашите не познават никого, а аз трябва да отида на интервю в училище.

Емили се спря.

— Къде живееш?

Клоун се засмя.

— Вярно . Това е важна информация, нали? — Тя посочи към другата страна на улицата. — Там.

Емили погледна към грамадната викторианска къща и тежко преглътна. Семейството на Клоуи се беше нанесло в стария дом на семейство Кавана.

— Ами добре. — Емили й махна за довиждане и се затича към къщата. Когато минаваше покрай храсталака, който разделяше дворовете на семействата Хейстингс и Дилорентис, тя чу писклив кикот.

Това я накара рязко да спре. Наблюдаваше ли я някой? Присмиваше ли се?

Кискането се изгуби между дърветата. Емили се затътри по пътеката, опитвайки се да прогони звука от главата си. Просто й се беше причуло. Вече никой не я наблюдаваше. Слава Богу, онези дни отдавна бяха отминали.

Нали?

В събота вечерта Хана Мерин и приятелят й Майк Монтгомъри седяха в някогашния остъклен склад в центъра на Холис, който бе превърнат във фотографско студио. По високия таван на промишлената сграда бяха окачени ярки прожектори, множество камери и няколко различни платнени екрана — със син фон, есенен пейзаж и екран с развяващото се американско знаме, което според Хана бе изключително безвкусно.