Елизабет Адлър - Завещанието

— Вярвам ти — казах с усмивка. — И аз съм готова да се обзаложа, че той се връща тук от време на време.

Никога нямах достатъчно късмет да видя Боб, макар все още да усещам неговото любящо присъствие, както тогава, когато подухна топлият бриз. Харесва ми, това ме кара да се чувствам добре, но пък Боб винаги ме е карал да се чувствам добре. И независимо какво мислят другите, аз ще вярвам до края на дните си, че той ме спаси от Хектор.

Помните ли, имаше още едно, последно писмо, което не трябваше да се отвори, преди да се върна в имението. Когато се върнах в „Снийдли“, седнах, съвсем сама в прекрасната златиста всекидневна стая, а вечерното слънце залязваше. Ретс седеше в скута ми, цареше спокойствие и аз отворих писмото.

„Дейзи, любов моя“, беше написал Боб,

„Трябва да ми отдадеш дължимото, отплатих се по кралски щедро за онова, което ти вероятно си смятала за «лов на диви гъски». Нещата не се оказаха чак толкова илюзорни накрая, нали? Разбира се, аз не знам кой е моят убиец, в противен случай, Монтана щеше да се погрижи за него, преди това да се случи. В сърцето си обаче аз все още се надявам, че убиецът не е един от хората, на които реших да дам втори шанс. Мисля, че те всички имат какво по-добро да предложат на света, ако успеят да преодолеят слабостите си и да развият добрите си качества. Провалих се с Чарли Клемънт, но той винаги е бил, човек, на когото не може да се разчита.

Както и да е, любов моя, сега знаеш, че имам дъщеря. Не казах нито на теб, нито на Монтана, защото исках да уважа решението на Розалия да запази това в тайна. Най-после открих истината за нея, години по-късно, когато Розалия беше вече омъжена. Знаех, че тя не иска да се намесвам в живота й, затова не го направих по никакъв начин, макар, господ да ми е свидетел, че ми беше много трудно. Също така знаех, че тя няма да приеме нито пени от мен докато съм жив — не такава беше природата й, нито поведението й. Надявам се да е разбрала, че щедростта ми е продиктувана от любов, и е приела моя последен жест.

Междувременно, момиче, надявам се, че прекарваш приятно времето си във вила «Белкис». Готов съм да се обзаложа, че нещата са точно такива, каквито съм ги планирал.

И така, сега ти си богата. Какво е чувството? Парите правят ли те щастлива? Нека ти кажа, защото знам от опит, какво правят парите. Те ти дават — купуват по-точно — свобода. Свободата да не изпитваш лишения и свободата да не се тревожиш.

Те не могат да ти купят, както с право са забелязали хората много отдавна, щастие. Знам, че ти ще направиш добри неща с парите си, както знам още, че ще се грижиш за «Снийдли Хол» — нашия общ дом, момиче, през тези последни години. Знам, че ти мислиш за имението като за свой дом и че много го обичаш. А вила «Белкис» изглежда идеалното място за теб, където да намериш мир и слънчева светлина и, кой знае, може би дори любов.

Като говорим за любов… Помниш ли, как непрекъснато се опитвах да те събера с разни мъже? И ти отхвърляше всички — за един казваше, че е прекалено висок, за друг — че е прекалено нисък, трети — прекалено скучен, макар да мисли, че е много умен, от четвърти беше недоволна, че има мустаци, и казваше, че не харесваш мустаците. Ти намираше всички възможни извинения, и то само защото се страхуваше отново да се влюбиш. (Помниш ли, казах ти, че, според мен съм намерил подходящия човек за теб. Не само това, но знам, че той също ще обича Ретс, а това е много важно.) Дай възможност на Монтана, Дейзи. И на себе си този път.

Помниш ли, също така ти казах в първото си писмо, че винаги ще съм с теб и ще се грижа за теб, ако възникне някаква опасност. Вероятно вече знаеш, че съм казал истината.

Ще ми липсваш, Дейзи Кийн. Грижи се за себе си. И за Ретс. И за моя човек, Монтана.

И помни, Дейзи. Живей с настоящето. Няма гаранции за утрешния ден.

Твой любящ Б.Х.“

Както винаги, Боб, великанът, който аз намерих на върха на бобеното стъбло, също като Джак от приказката, моят интелигентен Шрек, знаеше всичко, защото беше моят най-добър приятел. И сега той отново имаше последната дума.

А какво да кажа за Монтана? С помощта на Боб, аз най-после срещнах мъжа на мечтите си. Той е толкова различен от всичко, което съм очаквала, че преобърна света и живота ми. Той беше човек, наранен от липсата на любов в живота си, а аз бях жена, носеща белезите от несподелената любов. Как въобще беше възможно да се получи нещо между нас?

Влюбени ли сме ние двамата? Той каза ли ми, че ме обича? Най-после, да. Обичам ли го аз? Разбира се. Но Монтана е човек, предан първо на работата си, а тя го кара да пътува често по света, обикновено с много кратко предизвестие.