Елизабет Адлър - Завещанието

— А ти, Дейзи? Какво ще правиш с живота си сега, какви са плановете ти?

Не бях планирала нищо след залавяне убиеца на Боб. В моя объркан ум бъдещето включваше, по някакъв начин, Монтана, но очевидно това беше още една неосъществима мечта.

— Не знам — казах и се изчервих под погледа й. — Още не съм мислила. Предполагам, че ще даря доста пари на различни фондации, за да помогна на болните деца, на борбата с глада в различни изостанали държави, както и за защита на животните. Боб винаги е подкрепял тези инициативи. „Снийдли Хол“ ще бъде моят дом, макар че през лятото ще прекарвам много време във вилата.

Станах с чаша в ръка и казах:

— Искам да вдигна тост в чест на сър Робърт Уолдо Хардуик, рицар, честен и справедлив мъж. Добър човек, макар на моменти да се превръщаше в истински деспот — добавих, с което ги накарах да се засмеят.

Най-после ние вдигахме тост в чест на Боб, както той се надяваше да стане. Монтана най-после се появи с чаша „Бейкт Аляска“, друго от любимите питиета на Боб. Светлините бяха приглушени и придружени от барабанни удари, се появиха сервитьорите с блестящите сребърни чинии. И всички заръкопляскаха.

Монтана седна до мен и аз му хвърлих унищожителен кос поглед, който не му оставяше никакво съмнение, че съм наистина ядосана.

— Извинявам се, че закъснях, но бях забавен от делови обаждания — каза той на масата. — Имам новини. И, между другото, вече казах на Розалия. Шефът на полицията ме осведоми, че са обкръжили Хектор до скалите. Опитал се да избяга, но било тъмно и хлъзгаво, а той не познавал терена. Имало дълбока пукнатина в скалите, която очевидно не е видял. Намерили тялото му на скалите долу.

Настъпи тишина на изумление и шок, след това Допелман благодари на Монтана, последваха високо изказаните благодарности и на другите към човека, който, сглобил всички части на международния пъзел, беше разрешил загадката за смъртта на Боб. А Монтана се обърна и ме погледна.

— Съжалявам, че закъснях.

Аз свих рамене с безразличие и отпих поредната глътка шампанско.

— Като че ли ме интересува… — Изгледах го над ръба на чашата си.

Той се засмя, защото знаеше, че се преструвам.

— Боб ме предупреди, че имаш склонност към лъжата… от време на време — каза той. — Предполагам, че е бил прав.

Бяхме сами на палубата. Минаваше полунощ, небето беше тъмносиньо, звездите блестяха. Водата се разделяше плавно и гладко пред носа на яхтата, а зад нас се стелеше бяла пяна, ярките звезди блещукаха като пламъчета на свещи. Стояхме един до друг, без да се докосваме, докато „Синята лодка“ се носеше към Неапол, където щяхме да слезем от борда. Плаването щеше да приключи там.

Монтана наруши дългата тишина.

— Има нещо за мен, което трябва да разбереш — каза той. — То започна, когато бях още момче. Спомняш ли си, разказах ти за кобилата, която яздех до училище всеки ден? Тя беше най-близкият ми другар и аз я обичах така, както само момче, което няма нищо друго, може да обича. Един ден, без да знам, един от каубоите я извел на пасището. То беше оградено с бодлива тел, подсилена с шипове. Тя я закачила с хълбока си и се порязала лошо. Раните били занемарени, никой не им обърнал внимание. Докато я върнат в ранчото, бяха сериозно инфектирани и кракът от тази страна се беше подул толкова, че беше увеличил размерите си два пъти. Баща ми я погледна само веднъж, сви рамене, отиде в хамбара и се върна с пушката си. Застреля я пред очите ми. Тя изцвили, когато куршумът я уцели. Гледах как краката й се огъват под нея като в забавен кадър, видях я как се катурва на една страна. Тя ме погледна, сякаш ме питаше защо, а после очите й се изцъклиха. „Отървете се от нея“, каза баща ми на един от каубоите и само за минути те я обвиха в ласата си и я повлякоха. В този миг животът ми се промени. В мислите си, аз вече не бях там. Беше въпрос на време кога ще си тръгна. И се заклех никога вече, никога, да не обичам — каквото и да било, когото и да било.

Докоснах нежно ръката му.

— Но… Сигурно си плакал — казах.

— Не си позволих да плача. Едва в нощта, в която срещнах Финеас Клаудуокър, разбрах, че няма нищо нередно в това да плачеш. Най-после разбрах, че любовта взема своя данък, когато се случи нещо лошо. И пак благодарение на него започнах да разбирам, че добрите неща също се случват от любов.

Той обърна глава и погледите ни се срещнаха.

— Как мога да те обичам толкова силно? Та аз те познавам толкова отскоро! — прошепна той.