Лора Лей - Белегът на Мегън

— А ако успея? — Усети как пенисът му се втвърдява при мисълта за контрола, който скоро щеше да има над деликатната малка Мегън.

— Ако успеете, ще се издигнете до следващата длъжност — обеща гласът. — Ако се провалите, ще умрете.

Нямаше да се провали. А издигането в Обществото по генетика, беше основната му цел. Жадуваше за властта, която щеше да дойде с позицията ръководител на отдел. Един от малкото, които командваха свои собствени отряди от войници Койоти. Тогава шпионите щяха да идват при него, а животът им щеше да бъде под негов контрол. Мисълта за тази власт почти предизвика оргазъм.

Когато телефонната връзка бе прекъсната, Кули позволи на очакването да започне да нараства в него.

Той не гледаше на Породите като на животни или на хора. Те бяха създания. Инструменти, които се използват и нищо повече. И Мегън по чиста случайност щеше да стане не повече от пионка в неговите усилия да види тези създания поставени там, където те принадлежат — в плен.

Но първо щеше да си поиграе малко с Мегън, да разбере дали тя е толкова добра, колкото баща й винаги твърдеше, че е. Можеше да я залови по всяко време, но искаше да я види да се бори. Да я види уплашена. И искаше онзи проклет, арогантен Джонас Уайът да осъзнае, че Породите са нищо в сравнение със Съвета. Нищо в сравнение със сенатор Макън Кули. Уайът винаги беше толкова надменен, толкова сигурен в себе си и властта си. Мак щеше да му покаже веднъж завинаги реалността на истинската власт.

Разбира се, Уайът щеше да се опита да спаси Мегън. Можеше дори да я настани в Съединението. Нямаше значение. Където и да отидеше тя, Мак знаеше, че хората му ще я заловят. И искаше Уайът да разбере това.

И може би, само може би, преди да убие малката Мегън, щеше да й каже защо я беше избрал да умре. Не че тя щеше да си спомни веднага. Той я познаваше. Знаеше как работят способностите й. Дейвид Фийлдс, нейният баща, често се бе доверявал на Мак, притеснявайки се за дъщеря си и неспособността й да обработва емпатичните сигнали, които възприема.

Не, тя нямаше да си спомня онази нощ, не докато той не вземеше живота й. Щеше да я хване, а после да я убие. Но междувременно, можеше да си поиграе, само малко. Мисълта го накара да се усмихне, когато се върна отново към проучването си. Всеотдайността му беше възродена, решителността му да намери начин да унищожи тези проклети Породи, се засили. Щеше да успее.

Проклятие, тази жена го възбуждаше. Това бе първата мисъл, която изникна в съзнанието на Брейдън на следващата сутрин, когато Мегън влезе в кабинета на братовчед си и го погледна подозрително.

Тя бе облечена в тесни, секси дънки, затъкнати във високи кожени ботуши. Сиво-кафявата риза беше закопчана точно над възвишенията на гърдите й, широк колан пристягаше кръста й и държеше кобура на полицейския Уондър, който висеше точно зад лявото й бедро.

Тънък слой пот навлажни челото й, когато тъмносините й очи блеснаха от веселие и искрица заплаха. Тя нямаше да бъде лесна за контролиране жена, но Брейдън вече се бе досетил за това.

И бе възбудена. Това бе втората му мисъл. Тя се блъсна в него и деликатното, непогрешимо ухание на женска топлина достигна чувствителните му ноздри. Брейдън се изпъна при аромата и присви очи от съвършеното удоволствие, така че да може да му се наслади.

Кой я бе възбудил обаче? Бодването по мъжката му гордост внезапно го накара да й се намръщи. Мегън вдигна вежди и изражението й стана подигравателно.

Породата потисна смеха си, както и желанието да посрещне предизвикателството й. Едно нещо бе сигурно: нямаше да мине много време, преди да свали панталоните от дупето й и да намести пениса си плътно в това горещо малко котенце.

— Искал си да ме видиш. — Мегън подкани братовчед си с все още подигравателно повдигнати вежди, като затвори вратата зад себе си.

Брейдън върна погледа си отново към Ланс и свъси чело, когато долови недоволство в изражението на другия мъж. Ланс не бе трепнал при заповедта, която дойде от неговите началници, нито от информацията, която Брейдън му бе дал за разпита на Койота миналата вечер. Не че бе постигнато много с това.

— Седни, Мегън — въздъхна Ланс.

Облегнат назад в стола си с глезен подпрян на коляното, Брейдън обърна глава отново, за да я види как прекосява кабинета. Тя се движеше като пролетен дъжд, плавно и копринено. И проклет да бъде, ако уханието й не караше устата му да се овлажни.

— Добре, ето ме тук. — Мегън спря пред бюрото, поглеждайки към стола до Брейдън с немалко количество подозрителност и искрица веселие, когато бързо овладя една усмивка. — Но не искам да седя до него. Той хапе.