Сара Шепард - Издирва се

— Не е вярно — възрази той. По лицето и шията му бяха избили червени петна.

— Все тая, пич. — Мейсън завъртя очи. — Знам , че това е твоето шкафче. — Той обърна екрана на своя айфон към Наоми, Кейт и Райли. Те изохкаха и се разпискаха.

Хана стисна Майк за ръката.

— Какво става тук?

Майк беше ококорил сиво-сините си очи.

— Някой изпратил на Мейсън снимка от шкафчето ми в спортната съблекалня — отвърна смутено той. — Кълна се, че не са мои!

— Да бе, посрани гащи! — подразни го Джеймс.

— Посерко — подигра се Наоми. Всички се разкикотиха.

— Кое не е твое? — Хана хвърли бърз поглед към Наоми, Райли и Кейт. Те продължаваха да гледат към екрана на Мейсъновия айфон. — Кое не е на Майк? — повтори твърдо тя.

— Някой има малък проблем с посраните си гащи — пропя весело Райли. Момчетата от отбора по лакрос се изкикотиха тихичко и започнаха да се побутнат с лакти.

— Не съм аз — възрази Майк. — Някой се бъзика с мен.

Всички се засмяха отново, а Хана грабна айфона от ръката на Мейсън. На екрана имаше снимка на едно от шкафчетата до спортния салон. Хана разпозна синия суичър „Ралф Лорен“ на Майк, който висеше на кукичката, а на рафтчето над него се кипреше късметлийският му плюшен петел. Точно в центъра се виждаше чифт бели боксерки, които бяха очевидно… омазани.

Тя бавно измъкна ръката си от неговата и отстъпи назад.

— Та аз дори не нося бельо на „D&G“. — Майк натисна с пръст екрана, опитвайки се да изтрие снимката.

Наоми изписка.

— Ау, Мейсън, посеркото ти пипна телефона!

— Дезинфектиращ тел! — обяви Джеймс.

Мейсън взе телефона си от Хана и го залюля колебливо между палеца и показалеца си.

— Пфу! Бацили!

— Бацили! — повториха като ехо момичетата. Две руси, слабички първокурснички в другия край на коридора зашепнаха и започнаха да ги сочат. Едната им направи снимка с телефона си.

Хана погледна към Мейсън.

— Кой ти изпрати снимката?

Мейсън пъхна ръце в джобовете на раираните си панталони.

— Един загрижен гражданин. Номерът не ми беше познат.

Висящият на отсрещната стена плакат за наближаващия фестивал на френската кухня, организиран от клуба по френски, се сгърчи и изкриви пред очите на Хана. Подобни съобщения пращаше и А. Но А. беше Били… а Били беше арестуван.

— Вярваш ми, нали? — Майк отново хвана Хана за ръката.

— Ау-у-у, те се държат за ръце! — сбута Райли Наоми. — Посерко си намери момиче, на което не му пука за мръсното му бельо!

— Не са ли сладки двамцата? — изхили се Кейт. — Посерко и Психо!

Групичката избухна в гръмогласен смях.

— Не съм психо — извика Хана с треперещ глас.

Смехът продължи да се носи. Хана се огледа безпомощно. Група хлапета в другия край на коридора ги гледаха. Дори един учител подаде глава от стаята по природни науки и ги погледна с любезно любопитство.

— Да се махаме оттук — промърмори Майк в ухото на Хана. Той се врътна и хукна по коридора. Едната му маратонка беше развързана, но той не се спря да я завърже. Хана искаше да тръгне след него, но усещаше краката си като сраснали с полирания мраморен под. Кикотът се усили.

Това беше по-ужасно и от онзи път в пети клас, когато Али, Наоми и Райли нарекоха Хана „лоена топка“ в гимнастическия салон и се изреждаха да я мушкат в стомаха. Беше по-ужасно и от онзи път, когато тъй наречената й най-добра приятелка, Мона Вандерваал, й изпрати с шест номера по-малка рокля, която да облече за партито по случай рождения й ден — роклята се разцепи в мига, когато тя влезе в залата. Майк би трябвало да е популярен. Тя би трябвало да е популярна. А сега и двамата бяха… изроди.

Хана прекоси фоайето и излезе навън. Хапещият февруарски вятър я гризна по носа и накара знамената, които се издигаха в центъра на поляната, да заплющят ядосано около пилоните си. По улицата се зададоха автобуси, спряха се на алеята пред училището и без да угасят двигателите си, зачакаха вторача смяна ученици. Две гарги се разхождаха важно под високата върба. Зад прерасналите храсталаци се мерна тъмна сянка.

Косъмчетата по ръцете на Хана настръхнаха, в съзнанието й изникна снимката й, която се беше появила в списание „Пийпъл“. Ненормалната й съквартирантка в Убежището, Айрис, я беше снимала в тайната таванска стая, чиито стени бяха покрити с драсканици от някогашни пациенти на клиниката. Рисунката точно зад главата на Хана, която се намираше зловещо близо до лицето й, представляваше голям, ясно забележим портрет на Али. Момичето от стената изглеждаше заплашително… и живо. Знам нещо, което ти не знаеш , като че ли казваше Али от рисунката. И смятам да запазя тайната си.