Сара Шепард - Издирва се

— Благодаря ти. — Тя го притисна към гърдите си.

— Няма проблем. — Мая затвори раницата си и я преметна през рамо. — Отивам при нашите. — Тя махна с ръка към тълпата. Господин и госпожа Сен Жермен се бяха изправили до пощенската кутия на семейство Дилорентис с безпомощни изражения на лицата.

— Чао. — Емили се обърна. Хана стоеше заедно със Спенсър и Ариа край загражденията. За последен път Емили беше видяла старите си приятелки заедно на погребението на Джена. Тя преглътна тежко и започна да си пробива път през тълпата.

— Здрасти — каза тихо тя на Спенсър.

Спенсър я погледна смутено.

— Здравей.

Ариа и Хана също се поздравиха.

— Как сте, момичета? — попита Емили.

Ариа погали ресните на дългия си черен шал. Хана погледна към айфона си, без да отвърне нищо. Спенсър прехапа горната си устна. Никоя от тях не изглеждаше доволна от това, че са заедно. Емили завъртя в ръцете си розовото кожено портмоненце с надеждата, че някоя от приятелките й ще го разпознае. Тя умираше от желание да поговори с тях за Али, но откакто беше намерено тялото на Джена, между тях се беше загнездило нещо. Същото се беше случило и след изчезването на Али — беше им по-лесно да се избягват, отколкото да предъвкват ужасните спомени.

— За какво ли е всичко това? — отново опита Емили.

Ариа извади гилзата на черешовия си гланц „Чапстик“ и начерви устните си.

— Нали госпожа Дилорентис се обади на теб. Не ти ли каза?

Емили поклати глава.

— Разговорът приключи много бързо. Нямах време да попитам.

— Може би е нещо във връзка с твърденията на Били, че е невинен. — Хана се облегна на загражденията и леко ги разлюля.

Ариа потрепери.

— Чух, че адвокатът му нарекъл случая „обречен“, защото не са намерили нито един отпечатък в задния двор на Джена. Нямат никакви физически доказателства, които да го свържат с местопрестъплението.

— Това е смешно — рече Спенсър. — Нали намериха всичките ни снимки, всичките бележки на А…

— Все пак не ви ли се струва странно, че накрая извършителят се оказа Били? — попита тихо Ариа. Тя обели една суха кожичка от палеца си. — Той просто се появи от нищото.

Вятърът смени посоката си и донесе миризмата на кравешка тор от близката ферма. Емили беше съгласна с Ариа; тя беше сигурна, че убиецът на Али трябва да е някой познат, някой, свързан с нейния живот. Този Били беше някакъв странен, случаен непознат, който по някакъв начин се беше докопал до техните най-скрити, най-мрачни тайни. Не че не можеше да стане, предположи Емили — Мона Вандерваал беше изкопала тонове мръсни тайни за Емили и останалите от захвърления дневник на Али.

— Сигурно — сви рамене Хана. — Но със сигурност го е направил той. Надявам се да го вкарат в затвора до живот.

Микрофонът на подиума издаде стържещ звук и Емили вдигна глава. От къщата излезе госпожа Дилорентис, облечена с шикозна черна рокля, кафява яка от визон и черни обувки с високи токчета. В ръцете си държеше няколко картончета със записки. До нея стоеше съпругът й, който изглеждаше още по-мършав и с още по-крив нос, отколкото си спомняше Емили. Освен това тя забеляза Дарън Уайлдън, който се отдалечи от групата полицаи и скръсти ръце на гърдите си. Емили смръщи вежди. Уайлдън може и да не беше убил бившата си приятелка-амишка, но въпреки това около него имаше нещо неясно. Той не вярваше в съществуването на новия А., дори след като му показаха заплашителните съобщения. Освен това след пожара побърза да отхвърли твърденията на момичетата, че са видели Али, като ги накара да обещаят, че повече няма да обелват и дума за това, че са я намерили в гората.

Тълпата утихна. Засвяткаха светкавици на фотоапарати.

— Снимай — обади се продуцентът, който стоеше до Емили.

Госпожа Дилорентис се усмихна през сълзи.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Последните четири години бяха много трудни и болезнени за цялото семейство, но ние получихме голяма подкрепа. Искам всички да знаете, че се справяме добре и най-накрая с облекчение ще можем да оставим убийството на нашата дъщеря зад гърба си.

Разнесоха се слаби ръкопляскания. Майката на Али продължи.

— В Роузууд се случиха две трагични събития с две красиви, невинни момичета. Бих ви помолила за минута мълчание в памет на дъщеря ми и Джена Кавана. — Тя погледна над тълпата към родителите на Джена, които стояха встрани под един дъб. Майката на Джена беше стиснала зъби, сякаш се опитваше с всички сили да сдържи плача си. Бащата на Джена беше вперил упорито поглед в смачканата сребриста обвивка от дъвка, която се валяше в краката му.