Сара Шепард - Издирва се

Изведнъж някой потупа Хана по рамото. Тя изпищя и се обърна рязко. Емили Фийлдс отстъпи стреснато назад и закри лицето си с ръце.

— Извинявай!

Хана прокара пръсти през косата си, дишайки учестено.

— Господи ! — изпъшка тя. — Повече не прави така.

— Трябваше да те намеря — каза Емили задъхано. — Идвам от кабинета на директора. Обади ми се майката на Али.

— Госпожа Дилорентис? — Хана сбърчи нос. — Защо е тръгнала да те търси в училище?

Емили потри длани.

— Смятат да дадат пресконференция в дома си — каза тя. — Госпожа Дилорентис иска да бъдем там. Щяла да ни каже нещо.

Студени тръпки побиха Хана.

— Какво означава това?

— Не знам. — Зениците на Емили бяха разширени и луничките изпъкваха на лицето й. — Но няма да е зле веднага да тръгнем. Пресконференцията вече започва.

Зимното слънце се снижаваше към хоризонта. Емили седеше на предната седалка на хондата на Хана и гледаше през прозореца, докато профучаваха по Ланкастър авеню. Придвижваха се с пълна скорост към Ярмът, където сега живееха семейство Дилорентис. Спенсър и Ариа щяха да ги чакат там.

— Тук свий вдясно — каза Емили, четейки инструкциите, които госпожа Дилорентис й беше продиктувала по телефона. Те навлязоха в един квартал, наречен „Дароу фармс“. Той изглеждаше така, сякаш някога наистина е бил ферма — с ниски зелени хълмове, множество ниви за посеви и обширни пасища за добитък — но строителният предприемач я беше разделил на равномерни терени, които бе застроил с огромни къщи. Всеки дом имаше каменна фасада, черни щори и млади японски кленове в предния двор.

Не беше трудно да се намери къщата на семейство Дилорентис — на алеята към дома се беше събрала огромна тълпа, в предния двор беше издигнат голям подиум, а наоколо сновяха оператори, репортери и продуценти. Една фаланга полицаи се беше строила до вратата на къщата, повечето от тях носеха заплашителни черни пистолети на коланите си. Голяма част от хората в тълпата бяха журналисти, но имаше и няколко любопитни зяпачи — Емили забеляза Лейни Айлър и Джема Карън, две момичета от отбора по плуване, които се бяха облегнали на една секвоя. Сестрата на Спенсър, Мелиса, се мотаеше край джипа си.

— Леле — прошепна Емили. Слухът се беше разпространил много бързо. Сигурно онова, което щеше да се случи след малко, беше ужасно важно. Емили затръшна вратата на колата и тръгна заедно с Хана към тълпата. Беше забравила да си вземе ръкавиците и вече усещаше как пръстите й се вкочаняват от студа. След убийството на Джена тя беше станала ужасно разсеяна, нощем не можеше да спи и не хапваше почти нищо.

— Ем?

Тя се обърна и направи знак на Хана, че идва след малко. Мая Сен Жермен стоеше зад Емили до едно момче с плетена шапка. Под черното си вълнено палто Мая носеше раирана ризка с яка-лодка, черни дънки и черни ботуши до глезените. Къдравата й коса беше защипана с кафеникава шнола, а устните й блестяха от гланца с аромат на череши. Емили забеляза късчето жълтеникава бананова дъвка в устата й и това й напомни за деня, в който двете се бяха целунали за пръв път.

— Здрасти — поздрави предпазливо Емили. Двете с Мая не бяха в много добри отношения, след като Мая я хвана да се целува с друго момиче.

Устните на Мая потръпнаха и тя избухна в плач.

— Съжалявам — избъбри тя, покрила лицето си с ръце. — Толкова ми е тежко. Не мога да повярвам, че Джена е…

Емили усети как я жегва чувство за вина. Напоследък често беше виждала Джена и Мая заедно — по коридорите на „Роузууд дей“, в атриума на мола „Кинг Джеймс“, дори на състезанието по скокове от трамплин, в което участваше и отборът по плуване на Емили.

Някакво движение зад предния прозорец в къщата на семейство Дилорентис привлече вниманието й. Като че ли някой вдигна за миг завесата, а после бързо я спусна отново. В първия момент си помисли, че е Джейсън, но след това го забеляза да стои близо до подиума и да набира нещо на телефона си.

Тя се обърна към Мая, която в момента измъкваше найлонова торбичка от зелената си брезентова раница.

— Исках да ти дам това — каза тя. — Работниците, които почистваха мястото на пожара, го намериха и решиха, че е мое, но аз се сетих, че съм го виждала в твоята стая.

Емили отвори торбичката и извади розова кожена кесийка-портмоне. На предницата му беше гравирана буквата „Е“, а ципът му беше бледорозов.

— О, Господи! — ахна тя. Портмонето й беше подарък от Али в шести клас. Емили и приятелките й го бяха заровили преди процеса на Иън в задния двор на Спенсър, заедно с останалите, свързани с Али, предмети. Психоложката беше обявила, че ритуалът ще им помогне да се изцелят от смъртта на Али, но Емили болезнено усещаше липсата на подаръка си.