Сара Шепард - Издирва се

Не , настоя Али. Трябва да е тъмно. Така стават тия неща.

Защо винаги трябва да става така, както искаш ти , попита я Спенсър.

Затвори ги , каза й Али, оголвайки зъби.

Спенсър се опита да освети стаята. Али раздразнено изръмжа. Но когато Спенсър се обърна към нея, тя осъзна, че Али не само е ядосана. Тя беше замръзнала на мястото си, лицето й беше призрачно бледо, а очите — ококорени. Сякаш беше видяла нещо ужасно.

Спенсър се обърна към прозореца, привлечена от някаква сянка. Това беше откъслечен спомен, почти нищо. Сега Спенсър се вкопчи в образа, опитвайки се да си спомни какво точно се беше случило. И тогава… тя видя. Отражението беше на Али… само че тя си беше сложила качулка и носеше голям фотоапарат. Очите й бяха демонични и немигащи, готови за убийство. Това беше някой, когото Спенсър познаваше много добре. Тя се опита да произнесе името й, но устните й не помръднаха. Чувстваше се така, сякаш се задушава.

Споменът продължи да се разгъва и без нейното участие. Върви си , изкрещя тя на Али.

Хубаво , отвърна Али.

— Не! — каза Спенсър на старото си аз. — Извикай я обратно. Задръж я в стаята! Навън е… навън е сестра й! И тя иска да я нарани!

Но споменът продължаваше да тече по стария начин, далеч от възможностите й да го промени. Али беше стигнала до вратата. Тя се обърна и изгледа продължително Спенсър. Спенсър простена дрезгаво. Внезапно Али престана да прилича на момичето, което днес беше с тях.

Тогава погледът на Спенсър попадна върху сребърния пръстен на ръката на момичето. Али беше казала, че не го е носела онази нощ, но той си беше там. Само че вместо А., в центъра му беше гравирано едно К.

Защо Али носеше погрешния пръстен?

Някой почука по прозореца и Спенсър се обърна. Момичето отвън се хилеше зловещо, прокарвайки пръст по съвсем същото сърцевидно лице. Тя изправи безименния пръст на дясната си ръка. На него също имаше пръстен — този път с инициал А. Спенсър имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Али ли беше навън… и как Кортни се беше озовала вътре. Какво точно се беше случило?

Паметта ми ми прави номера , каза си тя. Нищо от това не се е случило. Това е просто сън.

Онази Али до вратата се обърна, без да пуска дръжката. Внезапно кожата й започна да пребледнява, докато придоби пепеляв цвят.

— Али? — произнесе предпазливо Спенсър. — Добре ли си?

Кожата на Али започна да се бели на дебели пластове.

— Добре ли ти изглеждам? — сопна й се тя. После поклати глава. — Отдавна се опитвам да ти кажа…

— Какво да ми кажеш? — попита Спенсър. — Какво имаш предвид?

— Онези сънища, в които ме сънува? Спомняш ли си ги?

Спенсър примигна.

— Аз…

Али завъртя очи. Кожата й беше започнала да се бели по-бързо, разкривайки жилести мускули и избелели кости. Зъбите й изпопадаха на пода като царевични зърна. Златисторусата й коса посивя. След това започна да се свлича на кичури.

— Наистина си по-глупава, отколкото те мислех, Спенсър — изсъска тя. — Заслужи си го.

— Кое съм си заслужила? — изкрещя Спенсър.

Али не й отговори. Когато натисна бравата, ръката й се пречупи в лакътя като сухо цвете. Падна на дървения под и бързо се разпадна на прах. Вратата се затръшна силно и трясъкът отекна в тялото на Спенсър.

Той беше прозвучал твърде близко. Истински . Спомен и действителност се бяха слели.

Спенсър отвори очи. В спалнята беше ужасно горещо; по лицето й се стичаше пот. Старите й приятелки седяха на пода с кръстосани крака, лицата им бяха послушни и отпуснати, очите — плътно затворени. Те изглеждаха… мъртви.

— Момичета? — извика Спенсър. Отговор не последва. Искаше й се да протегне ръка и да докосне Хана, но се страхуваше.

Припомни си отново съня. Отдавна се опитвах да ти кажа , рече момичето във видението й. Онова, което много приличаше на Али, сети се тя… но носеше пръстена на Кортни. Онези сънища, в които ме сънува? Спомняш ли си ги?

Спенсър помнеше много сънища, в които участваше Али. Понякога беше сънувала две различни Али.

— Не — прошепна предпазливо тя. Нищо не разбираше. Примигна в мрака, оглеждайки се за четвъртата си приятелка.

— Али? — извика тя.

Но Али не й отговори.

Защото беше изчезнала.

Ариа чу трясък на врата и се събуди. Половината свещи бяха угаснали. Във въздуха се носеше мирис на разложено. Трите й най-добри приятелки седяха на килима и я гледаха.

— Какво става? — попита тя. — Къде е Али?