Сара Шепард - Издирва се

Спенсър потърка краката си един в друг, опитвайки се да ги стопли. Отвън внезапно се изви вятър. Тя отново погледна към общата им снимка до кануто. Пресъздаването на хипнотичния сеанс изобщо не звучеше добре, но Али беше права. След всичко, което бяха преживели, може би наистина трябваше да направят нещо, за да могат веднъж завинаги да го преодолеят.

— Съгласна съм — решително рече тя.

— Да, май й аз съм навита — реши се и Емили.

— Естествено — каза Хана.

Али погледна обнадеждено към Ариа, която неохотно кимна.

— Благодаря ви. — Али се изправи. — Но нека идем в спалнята на горния етаж. Там е по-уютно. Прилича повече на хамбара.

Те я последваха по покритите с розов килим стъпала до втория етаж. Голямата, бледа луна надничаше през кръглия прозорец на площадката между етажите. Дворът беше празен, боровите дървета образуваха плътна бариера между къщата и пътя. Отляво се намираше малкото езерце, което беше източено за през зимата. Сега представляваше просто една дълбока яма.

Али ги поведе към задната спалня. Вратата вече беше широко отворена, сякаш някой беше влизал тук скоро. Спенсър си спомни за гоблена на стената, за дантелените пердета и леглата с месингови рамки. Носът я засърбя. Тя очакваше стаята да ухае на люляков ароматизатор за въздух, или може би на плесен, но всъщност вътре миришеше на гнилоч и съсирена кръв.

— Каква е тази миризма? — извика тя.

Али също сбърчи нос.

— Може нещо да е умряло в стените. Помните ли, когато това се случи през лятото между шести и седми клас? Май беше някакъв енот.

Спенсър се замисли, но не се сети за нищо подобно.

Изведнъж Ариа застина.

— Чухте ли това?

Всички се напрегнаха, ослушвайки се.

— Не… — прошепна Спенсър.

Ариа ги погледна с ококорени очи.

— Стори ми се, че някой кашля. Има ли някой отвън?

Али надникна през една дупка в дървените щори. Алеята беше пуста. Виждаха се само следите от беемвето.

— Няма нищо — прошепна тя.

Всички въздъхнаха дълбоко.

— Всички сме се побъркали — рече Спенсър. — Трябва да се успокоим малко.

Те насядаха по кръглия килим на пода. Али измъкна шест свещи с ванилов аромат от една найлонова торбичка и ги нареди по нощните шкафчета и бюрото. Кибритената клечка изпука, когато я запали. Стаята и без това беше тъмна, но Али затвори щорите и спусна пердетата. Свещите хвърляха зловещи сенки по стените.

— Така — каза Али. — А сега се отпуснете.

Емили се захили неспокойно. Хана тихо въздъхна. Спенсър се опита да се отпусне, но кръвта и продължаваше да бучи в ушите й. Беше превъртала милион пъти в съзнанието си момента, в който Али я беше хипнотизирала. Всеки път, когато се сещаше за него, тялото й се вцепеняваше от паника. Всичко ще бъде наред , каза си тя.

— Ритъмът на сърцето ви ще се забави — започна да припява Али. — Мислете си за спокойни неща. Аз ще започна да броя на обратно от сто, и щом ви докосна, ще попаднете под моя власт.

Никое от момичетата не се обади. Свещите пропукваха и пламъците им танцуваха. Когато Али започна да брои, Спенсър затвори очи.

— Сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем…

Левият крак на Спенсър изтръпна, след това и десният. Тя се опита да си мисли за нещо спокойно, по не можеше да не си спомни за предишния път, когато бяха правили това. Тогава седеше на кръглия килим в хамбара, ядосана, че Али отново е успяла да ги накара да правят нещо, което не искаха. Ами ако Али успееше да я накара да изтърси, че е целунала Иън… и Мелиса я чуе? Двамата с Иън си бяха тръгнали преди малко — може би все още бяха наблизо.

И може би, само може би, Мелиса се намираше наблизо. До прозореца, например… с фотоапарат в ръка.

— Осемдесет и пет… осемдесет и четири… — припяваше Али.

Гласът й избледняваше все повече и повече, докато накрая започна да звучи така, сякаш шепне на края на един много дълъг тунел. Пред очите на Спенсър се появи замъглена светлина. Звуците се изкривиха и заглъхнаха. Миризмата на почистен дървен под и пуканки погъделичка носа й. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да си представи въздуха, който влиза и излиза от дробовете й.

Изведнъж погледът й се фокусира и тя осъзна, че се намира в стария хамбар на семейството й. Седеше на стария, мек килим, който родителите й бяха купили от Ню Йорк. Миризмата на бор и ранни пролетни цветя нахлуваше от отвън. Тя погледна към приятелките си. Стомахът на Хана беше изпъкнал. Емили беше ужасно кльощава. Ариа имаше розови кичури в косата си. Али обикаляше между тях на пръсти, докосвайки ги по челата с палеца си. Когато стигна до Спенсър, тя скочи. Тук е много тъмно , чу се тя да казва. Устата й сама произнесе думите.