Сара Шепард - Издирва се

Емили продължаваше да се дърпа назад, докато гърбът й не опря в стената. Не виждаше смисъл в думите й.

— Нарани ме няколко пъти — продължи Кортни със задавен глас. — След това се опита да ме убие.

— Как? — прошепна Емили.

— Беше лятото преди трети клас. Бях в басейна, в старата ни къща в Кънектикът. Кортни влезе и започна да ме натиска под водата. В началото си мислех, че е игра, но тя не ме пускаше. Докато бях под водата, тя каза: „Ти не заслужаваш да си ти. Аз трябва да бъда на твоето място“.

— О, Господи. — Емили се сви на кълбо и силно притисна колене към гърдите си. През прозореца се виждаха ято птици, които излетяха от отсрещния покрив. Пляскаха бързо с крила, сякаш се опитваха да се отдалечат от нещо ужасно.

— Родителите ми страшно се изплашиха. Изпратиха сестра ми надалеч и цялото семейство се премести в Роузууд — прошепна момичето, което седеше срещу Емили. — Казаха ми никога да не говоря за нея, затова я запазих в тайна. Но в шести клас Кортни беше преместена от „Радли“ в „Убежището“. Тя вдигна голям скандал заради това — не искаше да започва всичко отначало, в нова болница — но щом се озова там, най-накрая започна да се подобрява. Родителите ми решиха да опитат отново и да й позволят да прекара у дома лятото след седми клас. Тя се прибра няколко дни, преди да завърши учебната година.

Емили отвори уста, но от нея не излезе нито една дума. Кортни също е била тук в седми клас? Но тогава Али и Емили вече бяха приятелки! Как е могла да го пропусне?

Кортни — или може би Али? — погледна с разбиране към Емили, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Вие я видяхте, момичета. Помните ли деня преди гостуването ни у Спенсър, когато ви намерих на верандата, а вие казахте, че току-що сте ме видели в стаята ми на горния етаж?

Емили замига учестено. Разбира се, че си спомняше. Бяха се натъкнали на Али, която седеше на леглото и четеше някаква тетрадка. Госпожа Дилорентис се появи и строго нареди на момичетата да слязат долу. Минути по-късно, когато Али ги намери в задния двор, тя се държеше така, сякаш инцидентът в спалнята никога не се беше случвал. Беше облечена по съвсем различен начин и като че ли се изненада, когато видя Емили и останалите там, сякаш нямаше никакъв спомен за изминалите десетина минути.

— Това беше Кортни. Четяла е дневника ми, опитвайки се да бъде мен. След този случай гледах да стоя настрани от нея. В онази нощ двете със Спенсър се скарахме и аз избягах от хамбара. Но Били не нападна мен, както си мислят всички — аз избягах обратно в спалнята ми, а той… е, той хванал не тази сестра, която трябва.

Емили притисна ръка към устата си.

— Но… Не разбирам…

— Сестра ми е трябвало да си остане цяла нощ в стаята — продължи Кортни — не, Али. — Когато на следващата сутрин нашите видели само мен, предположили, че аз съм Кортни — защото Али трябвало да бъде в хамбара на Спенсър. Опитах се да им обясня, че съм Али, но те не ми повярваха — това беше редовният номер на Кортни. Аз съм Али, аз съм Али , повтаряше непрекъснато тя.

— О, Господи — прошепна Емили. Сандвичите с фъстъчено масло, които беше изяла по-рано, започнаха да бълбукат в стомаха й.

— Когато близначката, която смятаха за Али, не се прибра у дома, те откачиха. Решиха, че аз съм Кортни и че съм направила нещо ужасно. Не можеха да понесат болната дъщеря да си е вкъщи, а другата да я няма, затова — мислейки, че изпращат нея — още на следващия следобед ме изпратиха в „Убежището“. Само че… това бях аз . — Тя постави ръка на сърцето си и очите й се напълниха със сълзи. — Беше ужасно. Не ме посетиха нито веднъж. Джейсън редовно посещаваше Кортни, но дори той не пожела да ме изслуша, когато се опитах да му обясня, че съм Али. Сякаш крушката в главата им беше изгърмяла и аз бях мъртва за тях.

Край къщата премина раздрънканата хонда на съседа. Залая куче, последвано от още едно. Емили погледна към момичето, което стоеше срещу нея. Момичето, което твърдеше, че е Али .

— Но… защо не ни се обади, преди да те изпратят там? — попита тя. — Ние щяхме да разпознаем истината.

— Родителите ми не ми позволиха да използвам телефона. А след това, в болницата, не ми бяха разрешени никакви телефонни разговори. Сякаш се намирах в затвор. — Сълзите се стичаха по лицето на Али. — Колкото по-упорито повтарях, че съм Али, толкова по-болна ме изкарваха. Осъзнах, че единственият начин да се измъкна навън е да се държа така, все едно съм Кортни. Родителите ми все още не знаят коя съм. Ако им кажа, ще ме върнат обратно. — Тя изхълца. — А аз просто си искам живота обратно.