Сара Шепард - Издирва се

Тя пренебрежително вирна нос. Голяма работа. И без това не умираше от желание отново да се появи по телевизията. Камерата добавяше поне десетина паунда към теглото й.

Някакъв дундест тип, който държеше микрофон на стойка, изграчи нещо в уоки-токито си. Една от репортерките затвори шумно телефона си.

— Кортни Дилорентис е на задния паркинг!

Репортерите и операторите се юрнаха натам.

Хана потрепери. Кортни . Всичко й се струваше нереално. Първите няколко часа, след като Хана напусна кухнята на семейство Дилорентис, тя очакваше хората с камери да наизскачат от всички ъгли, обявявайки на всеослушание, че това е поредната измислица.

Защо Али не им беше разказала за сестра си? Всичките гостувания, бележките, които си разменяха в час, пътуванията до Поконос и Нюпорт. Толкова пъти бяха играли на „Аз никога не съм“ и „Истина или предизвикателство“, а Али нито веднъж не беше споменала за тази тайна. Дали Хана трябваше да се досети какво става, когато Али беше поискала да се престорят, че са петзначки, които са били разделени след раждането си? Или пък когато беше видяла рисунката на Али — Кортни — на стената на Убежището? Дали пък Али не й беше подхвърляла някакви тайни намеци всеки път, когато я погледнеше и въздъхнеше: „Каква си късметлийка, че си единствено дете“!

Хана профуча покрай групичка първокурснички, които гледаха повторението на „Веселие“ на един айфон, отвори с ритник входната врата и влетя във фоайето. То изглеждаше като рекламна зала на „Холмарк“. По стените бяха накачени бели хартиени купидончета, червени знаменца във форма на сърчица и най-различни украшения от златисто фолио. До вратата на аудиторията бяха залепени гигантските бонбонени кутии във формата на сърце, които училището изваждаше всяка година. „НАМЕРИ ЛЮБОВТА“, пишеше на първото сърце с красиви калиграфски букви. „НА БАЛА ПО СЛУЧАЙ СВЕТИ ВАЛЕНТИН“, допълваше надписът на второто сърце. „ТАЗИ СЪБОТА“, завършваше третото. В долната част на последното сърце се забелязваха малки следи от зъбки, най-вероятно оставени от някой гризач, успял да се промъкне в шкафа, където се съхраняваха кутиите през останалото време. Една голяма плетена кошница беше напълнена с розови рекламни листовки, в които се описваха подробностите за бала, включително задължителните за свети Валентин цветове — червено, розово и бяло — които трябваше да носят дори момчетата. Заради скорошната трагедия приходите от билетите щяха да отидат в наскоро основания фонд „Джена Кавана“, който щеше да спонсорира обучението на кучета-водачи. Странно, но всички следи от олтара на Джена, който беше издигнат предишния ден във фоайето, бяха изчезнали. Или персоналът на „Роузууд дей“ беше получил много оплаквания колко депресиращо и смущаващо действа на учениците, или след появата на Кортни смъртта на Джена вече беше остаряла новина.

Откъм „Стийм“ се разнесе силен кикот. Хана се обърна и видя Наоми, Райли и Кейт, които седяха на една от покритите с мраморни плочки маси, пиеха ароматен билков чай и хапваха топли кифлички със сладко от червени боровинки. При тях седеше още едно момиче със сърцевидно лице и големи сини очи.

Машината за еспресо изсъска и Хана подскочи. Почувства се така, сякаш беше транспортирана обратно в шести клас, когато Наоми, Райли и Али бяха неразделни. Естествено, сега не Али седеше рамо до рамо с Наоми и Райли, сякаш бяха най-добрите приятелки завинаги. Беше Кортни.

Хана тръгна към тях, но тъкмо се накани да седне на единствения празен стол край масата, когато Наоми хвърли огромната си чанта „Ерме“ върху него. Райли трупна своята „Кейт Спейд“ до нея, а Кейт стовари обсипаната си с капси раница „Фоули и Корина“ отгоре им. Чантите се извисиха като наклонената кула в Пиза. Кортни притисна малиновата си торба към гърдите с объркано изражение на лицето.

— Извинявай, Психо — рече Наоми с леден тон. — Мястото е заето.

— Не съм психо. — Хана присви очи. Кортни се размърда на стола си и Хана се зачуди дали думата „психо“ не я е накарала да се почувства неудобно. Все пак тя също беше посещавала такива клиники.

— Щом не си психо, защото тогава нощес те чух да викаш насън? — подразни я Кейт.

Момичетата се захилиха. Хана се ухапа силно от вътрешната страна на бузата. Само ако можеше да запише това и да го покаже на баща си. Но пък какво ли му пукаше на него? След пресконференцията тя очакваше той да почука на вратата й, за да обсъдят случилото се. Някога го правеха редовно — разговаряха с часове, когато Хана не успя да се класира за мажоретка, когато се притесняваше, че Шон Ейкърд никога няма да я хареса и когато двамата с майка й решиха да се разведат. Но така и не чу почукването. Господин Мерин прекара вечерта в кабинета си, като очевидно не забелязваше, че Хана страда ужасно.