Даринда Джоунс - Третият гроб отсреща

— Имаш ли представа колко е часът? — попита той.

— Не точно. Къде са ти легалните медикаменти? — От известно време бях развила главоболие. Вероятно заради телефонния стълб, в който се ударих, докато идвах насам.

Ергенската квартирка на Гарет беше доста по-спретната, отколкото си представях. Всичко беше в жълто, кафяво и черно. Преравях шкаф след шкаф, за да намеря колекцията му от лекарства. Вместо това открих чаши. Чинии. Купи. Ха стига де.

Той застана зад мен.

— Та какво търсиш?

Спрях се, колкото да го изгледам свирепо.

— Няма начин да загряваш толкова бавно.

Той направи типичния си жест с пощипването на носа при веждите с палец и показалец. През това време успях да го огледам. Рошава тъмна коса, която се нуждаеше от подстригване. Гъста набола брада, която също имаше нужда от бръснене. Космати гърди, които също имаха нужда…

— Боже мой! — казах аз, закрих очите си с ръце и се облегнах на плота.

— Какво?

— Ти си гол.

— Не съм гол.

— Ослепях.

— Не си ослепяла. С панталони съм.

— О! — Това беше доста неловко.

Той се размърда нервно.

— Искаш да си облека риза ли?

— Късно е. Остави ми травма за цял живот. — Трябваше малко да го подразня. Беше много кисел в четири и половина сутринта. Продължих да ровя из шкафовете.

— Сериозно, какво търсиш?

— Обезболяващи — отвърнах, като бръкнах зад войнишка манерка и пакетче „Орео“. По случайност бисквитите „Орео“ спадаха към категорията кафяви храни. Сложих една в устата си и продължих благородното си начинание.

— Била си толкова път дотук само за обезболяващи?

Направих му повторен оглед, докато хрусках. Като се изключеха белезите от огнестрелни рани на гърдите и на рамото му отпреди две седмици, когато едва не му докарах смъртта, той имаше хубава кожа, гъсти мигли и плочки на корема. Куки може и да беше на прав път за него.

— Не, минах да си поговорим — обясних и преглътнах. — Просто в този момент ми потрябваха обезболяващи. В банята ли са? — Запътих се натам.

— Свърших ги — каза той и препречи пътя ми. Очевидно криеше нещо.

— Но ти си сътрудник на полицията.

Той сбърчи вежди.

— Какво означава това, по дяволите?

— Стига, Суопс — скастрих го обвинително. — Знам, че ловиш наркодилъри, когато не си зает да гледаш порно. Имаш достъп до всякакви лекарства. Не ми казвай, че не си прибираш по малко дрога и разни ми ти яки хапчета.

Той разтърка лицето си с пръсти, после тръгна към малка маса за хранене, издърпа един стол и седна.

— Сестра ти не е ли психиатър?

Аз влязох в спалнята и светнах лампата. Ако не броим разхвърляното легло и пръснатите дрехи, не беше никак лоша. Насочих се първо към скрина.

— Всъщност се радвам, че си тук — провикна се Гарет. — Май имам случай за теб.

Точно за това бях дошла, но не беше нужно той да го знае.

— Не се надявай да ти почистя колата, докато пак търся уж тайнствено изчезнал предмет, Суопс. Не на мене тия.

— Не, истински случай — каза той и по гласа му пролича, че се усмихва. — Отнася се за приятел на приятел. Жена му е изчезнала преди около седмица и той търси добър частен детектив.

— Защо тогава ще го пращаш при мен? — попитах аз предизвикателно.

— Приключи ли там?

Тъкмо бях овършала нощните шкафчета и бях на път към аптечката в банята.

— Почти. Вкусът ти към порното е по-еклектичен, отколкото предполагах.

— Той е лекар.

— Кой е лекар? — Нямаше нищо интересно в аптечката му.

Ама съвсем нищо. Освен ако противоалергично лекарство, което не води до сънливост, се брои за обезболяващо.

— Мъжът, чиято жена е изчезнала.

— А, да.

Кой на този свят няма аспирин в къщата си? Имах главоболие, за бога. Клюмвах на няколко пъти, докато пътувах към Гарет, и навлизах в насрещното движение. Пронизителните клаксони и заслепяващите фарове ме караха да си мисля, че съм похитена от извънземни. За щастие, поставена на подходящо място телефонна кабина сложи край на това безумие. Имах нужда от силно кафе, за да остана будна. Или пък нещо съвсем различно. Нещо с промишлен произход.

Надникнах през вратата и попитах:

— Да ти се намират подръка спринцовки с адреналин?

— За хора като теб има специални програми.

В момент на абсолютен ужас си дадох сметка, че не усещам мозъка си. Беше си там само преди минута. Може пък наистина да съм умряла.

— Приличам ли ти на умряла?

— Сестра ти има ли номер за спешни повиквания?

— Не ми помагаш много — казах, като се постарах отвращението в тона ми да е недвусмислено. — Щеше да си най-калпавият служител, ако отговаряше за обслужване на клиенти.