Даринда Джоунс - Третият гроб отсреща

— Да. За удобство, вероятно.

— Олеле. — Ръката й се стрелна към сърцето.

— Отново да, но следва хубавата част. Онази с оргазмите, където той ме докосва, целува и гали на най-невероятни места.

— Целувал те е?

— Е, точно тази сутрин не — казах и поклатих глава. — Но понякога го прави. Странното е, че той не иска да присъства. Не иска да бъде с мен. Но все пак се появява още в мига, щом затворя очи. Пламенен. Секси. Адски ядосан.

— Но е вдигнал крака ти…

— Куки — казах и я дръпнах за ръката, за да се съсредоточи, — зациклила си на този момент.

— Да. — Тя примигна и поклати глава. — Напълно те разбирам, че не искаш да преживяваш такава травма всяка нощ.

— Но аз не мога да си почина. Честно, само след три минути се събуждам още по-уморена. А и той ми е толкова сърдит.

— Ами ти го свърза за цяла вечност.

Въздъхнах.

— Разбира се, че не е за цяла вечност. Мога да оправя нещата. — Пропуснах подробностите за нещастния си неуспешен опит да го освободя от свързването. — Все ще намеря начин да го освободя, не мислиш ли?

— Аз? — попита тя стресната. — Това е твоя работа, скъпа. Аз съм само случаен наблюдател. — Тя погледна към часовника ми с анимационни герои.

Както обикновено алтруистичната ми загриженост към ближния ме озадачи.

— Трябва да си лягаш — казах аз, взех чашата й за кафе и тръгнах към кухнята. — Имаш два часа, преди да събудиш Амбър за училище. — Амбър беше дванайсет и половина годишната дъщеря на Куки.

— Току-що пих кафе.

— Това никога не те е спирало.

— Така е. — Тя стана и се запъти към вратата. — О, исках да ти кажа, че Гарет се обади. Май има случай за теб. Каза, че ще те потърси тази сутрин.

Гарет Суопс — специалист по издирването на изчезнали хора — имаше тъмна кожа, на фона на която сивите му очи искряха при усмивка — отлика, намирана за привлекателна от повечето жени. За мен той просто беше дразнещ. С него имахме известни търкания, например когато случайно научи за свръхчовешкия ми статут и ме взе за луда.

През повечето случаи ставаше. В останалите го пращах да пасе. Но като следотърсач беше ненадминат, което на моменти ми беше от голяма полза.

— Случай ли? — Звучеше интересно. И малко по-полезно от това да бездействам и да се чудя къде да се дявам. — Може би ще отида да поговоря с него лично.

Тя спря на вратата и се обърна към мен.

— Четири без петнайсет е.

На лицето ми цъфна широка усмивка.

Изражението й отново стана замечтано.

— Може ли и аз да дойда?

— Не. — Избутах я от вратата. — Ти трябва да поспиш. Някой в офиса трябва да е на себе си през работно време, а това няма да съм аз, госпожичке.

След малко повече от петнайсет минути, както си седях пред вратата на Гарет Суопс с дизайнерската си пижама и розови пантофи със зайци, осъзнах, че може и да съм умряла по пътя насам. Толкова бях уморена, че вече не чувствах живота в себе си. Пръстите ми бяха сковани, устните подути, а клепачите ми бяха сухи и ги усещах като шкурка, като едничката им цел бе да ме дразнят и да изцеждат волята ми за живот.

Да, най-вероятно бях умряла.

Почуках отново и по гръбнака ми премина тръпка, подсъзнателна надежда, че вероятната ми смърт няма да ми попречи да изпълнявам свръхестествените си задължения, които най-общо се изразяваха в това, че мъртвите, които не са преминали веднага след смъртта си, можеха да преминат през мен.

Като единствен жътвар на души от тази страна на вечността осигурявах неоценима услуга на обществото. На човечеството. На света!

Вратата се отвори и нацупен следотърсач на име Гарет застана пред мен. В очите му се четеше такъв неописуем гняв, че си рекох, че може би все пак не съм умряла. Той имаше вид на махмурлия. В такова състояние Гарет слон не би видял, та камо ли мъртвец. Едвам успя да изръмжи въпросително през стиснати зъби.

— Какво?

— Имам нужда от ибупрофен — казах хладнокръвно.

— Имаш нужда от психиатър. — Невероятно, колко лесно му се разбираше, макар още да бе със стиснати зъби.

— Имам нужда от ибупрофен — повторих намръщено, в случай че не ме беше чул първия път. — Не се шегувам.

— Нито пък аз.

— Аз първа не се шегувах.

С шумна въздишка той се отмести назад и ми направи знак да вляза в пещерата на прилепа. Погледнах надолу към пантофите си със зайци и ги помолих наум да подскочат напред, тогава Гарет ме хвана за пижамата и ме дръпна вътре.

Помогна. С инерцията, която бях набрала, профучах като стрела през килима и се озовах до кухненските шкафове, като пътем щракнах няколко ключа за осветлението.