Даринда Джоунс - Третият гроб отсреща

Само от мисълта за тази цена усетих пърхане на пеперуди в долната част на тялото си. Избутах тези мисли от съзнанието си, докато жегата на знойната нощ се носеше около мен като гъста пара, просмукваща се през кожата ми, задушаваща всяка утешителна мисъл. Сериозно разтревожена се изправих, отмахнах един влажен кичур коса от лицето си и се запътих към банята с надеждата, че студената вода ще помогне. Не спирах да се чудя как нощта стана толкова гореща. Беше ноември, да му се не види. Може би глобалното затопляне бе подхванало игричките си. Или пък слънчево изригване си беше проправило път през магнитосферата и щеше да ни опече живи. Това щеше да е гадно.

Точно се пресегнах да светна лампата, като се чудех дали не трябва да си купя крем против изгаряне, когато усетих остро пробождане от искряща възбуда в долната част на корема си. Ахнах от изненада и сграбчих касата на вратата, за да не падна.

Това не можеше да се случва. Не отново.

Вперих копнеещ поглед в мивката. Водата би оправила нещата. Само да се наплискам няколко пъти и ще си стана пак старата невротичка за нула време. Щракнах ключа, но лампата само присветна, сякаш се бореше за глътка въздух и пак угасна. Щракнах още веднъж. И още веднъж, преди да се предам. Най-вече, защото ми се стори налудничаво.

Електрическата инсталация в апартамента ми бе меко казано под стандартите. За късмет имах крушка за нощно осветление. Тя освети леко банята, колкото да не се спъна в нещо по пътя към мивката. Приближих се до огледалото и се опитах да събера всяка възможна частица светлина. Не се получи. Отражението ми беше просто сянка, едва забележимо привидение.

Стоях и си мислех за това и в този момент отново ме обзе прилив на желание, сграбчи ме властно, вкопчи се в мен и през тялото ми преминаха толкова силни тръпки, че трябваше да стисна зъби. Хванах се за тоалетката. Обля ме чувствена топлина, на която не можех да се противопоставя. Проникна в мен, докара ме до ръба и ме поведе към тъмната страна. Жадно разтворих устни и бедра и й дадох пространство да расте. И тя растеше. Набираше сила и мощ, пипалата й проникнаха в мен, трепкаха и пулсираха в корема ми.

Коленете ми изтръпнаха и пренесох тежестта си върху дланите, а напрежението ставаше все по-силно и вече с мъка си поемах дъх. Тогава звукът от дишането на някой друг се сля с моето и аз погледнах към огледалото.

Рейес Алегзандър Фароу — отчасти човек, отчасти супермодел и син на Сатаната — се материализира зад мен. Силните му рамене блестяха, от тях сякаш излизаше пара, изглеждаше, като че идва от ада. Разбира се, че не идваше оттам. Беше избягал от ада преди векове и в момента ми беше бесен, задето бях свързала физическото му тяло с нематериалната му същност. Но знаенето на всичко това не помагаше с нищо за отслабването на ефекта.

Примигнах, за да го фокусирам.

— Какво правиш тук?

Той наклони глава, тъмните му очи ме пронизваха гневно. Нахалникът му с нахалник. Това си беше моята баня.

Но нали го бях свързала? Бях обединила нематериалната му същност с физическото му тяло. Как така беше тук? Как бе възможно?

— Ти ме призова — изрече той и в плътния му глас вибрираше враждебност.

Поклатих глава.

— Това е невъзможно.

Той протегна ръка над рамото ми и я подпря на стената пред мен. За да се надвеси над мен. За да доминира. За да е сигурен, че ме е приклещил. Наклони тялото си и го притисна към гърба ми, като подпря и другата си ръка на стената от дясната ми страна и ме загради напълно.

Впери острия си поглед в мен.

— Невъзможно е, защото ме върза като куче за синджир?

О, да. Определено беше бесен.

— Ти не ми остави друга възможност — промълвих с треперещ глас, далеч не толкова уверено, колкото се бях надявала.

Той наведе глава и допря уста до ухото ми.

— Ти също не ми остави друга възможност. — Чертите му помръкнаха. Очите му се присвиха и се взряха в мен в огледалото изпод гъстите му мигли, горящи от страст.

Не можех да отклоня погледа си. Той беше толкова прекрасен, толкова мъжествен. Когато ме обгърна с ръка и я плъзна надолу към предната част на панталона ми, го стиснах за китката.

— Чакай — пророних, като дишах на пресекулки. — Още не мога да разбера как така си тук.

— Казах ти. Ти ме призова.

Пръстите му си проправяха път между краката ми, въпреки съпротивата ми и аз простенах, когато потънаха навътре.

— Ти винаги ме призоваваш. Винаги си имала силата да ме извикаш, когато поискаш или когато се нуждаеш от мен, Дъч. Още ли не си разбрала това?