Даринда Джоунс - Третият гроб отсреща

В този момент чух входната врата да се отваря с трясък и реших, че бездруго е време да поизчистя. Кафето, когато не е вътре в теб, не е приятно на усещане.

— Какво има? Къде си? — подвикна съседката ми, по съвместителство моя секретарка и най-добра приятелка, като нахлу в апартамента.

Косата на Куки беше черна, къса и щръкнала във всички социално неприемливи посоки. Беше облечена в смачкана, раирана жълто-синя пижама, възтесничка около масивната й талия и дълги червени чорапи, набрани около глезените. Беше просто неустоима.

— Тук съм — обадих се и се надигнах от канапето. — Всичко е наред.

— Но ти изпищя — разтревожено каза тя и огледа изпитателно жилището.

— Май наистина трябва да звукоизолираме тези стени. — Тя живееше срещу мен, от другата страна на коридора и чуваше дори и перце да падне в кухнята ми.

Спря да си поеме дъх, после ми хвърли студен поглед.

— Мамка му, Чарли.

— Доста често ме наричат така — подхвърлих на път за банята, — но „Мамка му, Чарли“ не е истинското ми име.

Тя пристъпи към библиотеката и се подпря с една ръка, като се опитваше да успокои сърцето си с другата. После ме изгледа кръвнишки. Беше смешно. Отвори уста да каже нещо, но в този момент забеляза изобилието от празни чаши за кафе, разхвърляни наоколо. Отново ми хвърли смразяващ поглед. Беше много забавно.

— Цяла нощ ли си пила?

Аз се скрих в банята, върнах се с четка за зъби в устата си и посочих входната врата с вдигнати вежди.

— Навик ли ти е да нахлуваш с взлом?

Тя ме заобиколи и затвори вратата.

— Трябва да поговорим.

Охо. Щеше да има мъмрене. Мъмреше ме всеки ден през последната седмица. В началото успявах да я заблудя за безсънието си и тя се хващаше, но ме заподозря сериозно, когато започнах да виждам лилави слонове в отдушниците на офиса. Знаех си, че не трябва да я питам за тях, но си рекох, че може да е пребоядисала.

Отидох в спалнята си да се преоблека в чиста пижама, после, отправяйки се към кухнята, попитах:

— Искаш ли кафе?

— Три и половина през нощта е.

— Добре, искаш ли кафе?

— Не. Седни. — Спрях на средата на пътя и повдигнах вежди въпросително, а тя упорито стисна челюст. — Казах, че трябва да поговорим.

— Да не би да е по повод мустаците, които ти нарисувах, докато спеше онази нощ? — Отпуснах се отново на канапето, като за всеки случай не я изпусках от поглед.

— Не, става въпрос за наркотици.

Отворих уста и едва не изпуснах четката си за зъби.

— Вземаш наркотици?

Тя стисна устни.

— Не. Ти вземаш.

— Вземам ли? — попитах изумена. Нямах представа.

— Чарли — каза Куки със съчувствие, — от колко време не си спала?

С дълга въздишка, която граничеше с вой, преброих на пръсти.

— Около тринайсет дни, кажи-речи.

Очите й се ококориха от изумление. След като успя да го асимилира, попита:

— И не вземаш медикаменти?

Извадих четката за зъби от устата си.

— Освен зъбна паста ли?

— Как го правиш тогава? — Тя се наведе напред и сбърчи вежди загрижено. — Как изкарваш дни наред, без да спиш?

— Не знам. Просто не си затварям очите.

— Чарли, това не е възможно. И вероятно е опасно.

— Нищо подобно — уверих я. — Пия много кафе и почти не ми се случва да заспя, докато шофирам.

— Боже мой! — Тя скри лицето си в длани.

Усмихнах се и пак пъхнах четката за зъби в устата си. Не се срещат често хора като Куки. Енергични телом и духом. Лоялни. Да ти се връзват на всеки майтап.

— Миличка, аз не съм като теб, помниш ли?

Тя отново ме погледна.

— Все пак си човек. Само защото оздравяваш бързо, виждаш мъртъвци и притежаваш уникалната способност да караш обикновените хора да се опитват да те убият…

— Но той ми е толкова ядосан, Куки. — Сведох глава, натъжена от окаяната си ситуация.

Тя осмисли думите ми, преди да каже нещо.

— Обясни ми какво точно става.

— Добре, но първо имам нужда от малко кафе.

— Три и половина през нощта е.

След десет минути и двете държахме по чаша кафе за освежаване, а аз бях посред разказа за сънищата си — ако можеха да се нарекат така — пред грейналите очи на разведена жена с плътски мераци. Тя вече знаеше, че съм свързала Рейес с материалното му тяло, но не и за сънищата. Не всичко. Тъкмо й бях разправила за последната си среща с бог Рейес, същество, изковано в пламъците на ада, създадено от изящество и грях, съчетани с изгаряща чувственост.

Повях си и погледнах към нея.

— И той действително…

— Да — отвърнах.

— И вдигна крака ти на…