Даринда Джоунс - Третият гроб отсреща

Борех се с невероятното чувство, пронизващо долната част на корема ми при всяко движение на пръстите му. Опитвах се да схвана смисъла на думите му.

— Не, ти винаги си идвал, когато имам нужда от теб. Когато съм била в опасност.

Така беше. Винаги е бил около мен, когато животът ми е бил застрашен.

Дъхът му минаваше по бузата ми, излъчваше пареща топлина, а устата му търсеше пулсиращото място на врата ми.

— Винаги си била ти.

Той грешеше. Трябваше да греши. Мисълта, че бих могла да го призовавам, че винаги съм го призовавала, беше невероятна. Доскоро дори не знаех какво е той. Всъщност направо се страхувах от него. Той беше тъмно създание от дим и сенки и да бъда в компанията му беше последното нещо, което исках. Как може да съм го призовавала? Не беше възможно.

— Но след като така или иначе съм тук… — Остави изречението недовършено и с едно плавно движение свали долнището и бельото ми. Повдигна ъгълчето на прекрасната си уста в едва доловима усмивка, разтвори краката ми и проникна в мен с един бавен тласък. Шумно поех въздух и леката вихрушка у мен в миг прерасна в мощен ураган. С една ръка обвих китката му, стискаща шията ми, а с другата обхванах стоманено твърдите му хълбоци и го притиснах към себе си, копнееща за освобождение.

Държах очите си отворени. Гледах го в огледалото и изучавах реакциите му. Леко разтворените му устни. Сбърчените му вежди. Спуснатите мигли.

— Дъч — промълви той с мекия си плътен глас, сякаш безпомощен пред онова, което щеше да направи. Стисна зъби с наближаването на кулминацията. Вдигна единия ми крак върху тоалетката, притисна се в мен и продължи да прониква отново и отново, почти грубо.

С всеки негов тласък желанието у мен се надигаше все по-мощно, ерекцията му изпълваше дълбока потребност у мен, обхващаше всяка моя частица. Смътната далечна страст се втурна между краката ми и ме притегли цялата във властта си.

Впих нокти в китката му и в този момент си спомних, че той не искаше да бъде тук. Не искаше да бъде с мен. Не и след това, което направих.

— Рейес, почакай.

В мига, в който го сграбчих, усетих конвулсията да разтърсва тялото му и експлозията моментално прониза и мен, пращайки стрелички на удоволствие, които рикошираха в костите ми, втурнаха се по вените ми и разкъсаха плътта ми от екстаз.

Светът сякаш се срина около мен, когато мощният оргазъм ме разцепи на две и ме изтръгна от подобния на кома сън. В помещението кънтяха остатъци от вик и веднага разбрах, че това бе собствената ми реакция на кулминацията. Насилих се да спра, да си поема дъх, да отпусна пръстите си, стиснали чашата за кафе, чието съдържание се бе изляло в скута ми. За щастие не бе останало много. Оставих чашата на близката масичка, отново се отпуснах на канапето и поставих ръка върху челото си, за да изчакам преминаването на познатата буря през тялото ми.

Три пъти за една седмица. Само да си затворя очите за миг и той се появява, чака, наблюдава ме — сърдит и неустоим.

Отново погледнах часовника. Предишния път, когато го направих, показваше три и трийсет и пет. Сега беше три и трийсет и осем. Три минути. Затворила бях очи само преди три минути.

Въздъхнах уморено с пълното съзнание, че вината беше изцяло моя. Позволила си бях да се унеса.

Може би така Рейес ме наказваше за това, което му причиних. Винаги бе имал способността да напуска тялото си, да става безплътен и да причинява всевъзможен хаос сред човечеството. Не че в действителност бе причинявал хаос, но би могъл, ако поискаше. Сега беше затворен в тялото си. Несъществено провинение, по мое мнение, освен това го свързах, защото се налагаше да го направя.

Сега той се беше върнал и спохождаше сънищата ми. Преди, когато ми се явяваше насън, успявах да поспя между игричките. Сега в мига, в който затворех очи, пристигаше по най-натрапчивия възможен начин. В сънищата ми двамата се държим като обитатели на ферма за зайци.

Най-лошото от всичко бе фактът, че той наистина ми беше адски бесен. В резултат на това нямаше никакво желание да присъства. Беше ядосан, изпълнен с гняв и в същото време толкова страстен, сякаш бе неподвластен на волята си. Като че не можеше да контролира горещината, която изпълваше тялото му, глада във вените си. И аз не успявах да се контролирам особено добре, така че разбирах как се чувства.

Но да го бях призовала? Невъзможно. Как бих могла да го призова като малка? Например когато на четиригодишна възраст едва не бях отвлечена от осъден насилник на деца? Дори не знаех какво е той. Страхувах се от него.