Даринда Джоунс - Третият гроб отсреща

— Да знаеш, че не си падам много по клоуни — осведомих го и отпих още една глътка.

Не беше необичайно да виждам мъртви хора в дневната си. Очевидно бях супер ярка, като искрящия прожектор на морски фар в буря. Мъртвите, които не бяха преминали отвъд при смъртта си, можеха да ме видят от всяко кътче на Земята и да прекосят през мен, ако пожелаят. Това накратко беше задачата на жътваря на души. Нямах коса. Не събирах души. Не пренасях с лодка мъртвите от единия на другия бряг на езеро по цял ден, което вероятно би ме съсипало.

— Често го чувам — каза клоунът. Изглеждаше по-млад, отколкото ми се стори първоначално, вероятно на двайсет и пет, но гласът му беше дрезгав от прекалено много цигари и късно лягане. Образът контрастираше с ярките краски по лицето му и къдравата червена коса. Чест му правеше поне липсата на голям червен нос. Наистина ги мразех, особено свиркащите. Другите можех да ги понеса.

— Е, имаш ли нещо да разкажеш?

— Всъщност не. — Той сви рамене. — Просто исках да премина.

Примигнах изненадано, осмислих думите му и уточних:

— Искаш само да преминеш?

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам абсолютно нищо против — изсумтях аз. Без съобщения за обичните живи, които оставя. Без настояване да разследвам убийството му. Не е скрил нещо за спомен за децата си на място, където никой с всичкия си не би се сетил да търси. Случаи като този ми се услаждаха като парче торта без калории.

Той тръгна към мен. Аз не се изправих, не мислех, че съм в състояние — кафето още не ми беше подействало — но той май не възразяваше. Когато се приближи, забелязах, че носи опърпани джинси, а кецовете му са изрисувани с маркер.

— Чакай — каза той и спря насред крачката си.

Не!

Той се почеса по главата, неосъзнат навик от предишния му живот.

— Можеш ли да предаваш съобщения на хора?

Мамка му. Това е моето проклятие.

— Хм, не. Съжалявам. Опитвал ли си с Уестърн Юниън?

— Ти сериозно ли? — попита той, като не повярва нито за миг на това, което му пробутвах. А то си беше на промоция.

Въздъхнах тежко и сложих ръка на челото си, за да покажа доколко не ми се иска да му ставам куриер, после надникнах изпод мигли. Той само седеше и чакаше, без изобщо да се впечатли.

— Добре — предадох се аз. — Ще напиша бележка или нещо подобно.

— Не е нужно. Просто отиди до „Супер Дог“ по-надолу по улицата и говори с момиче на име Джени. — Предай й: Роналд каза „Ухапи ме!“.

Огледах клоунските му окраски, якето с качулка в червено и жълто.

— Казваш се Роналд?

Той се ухили и каза:

— Не съм загубил усета за ирония, повярвай ми.

После премина, преди да успея да попитам за онова „Ухапи ме“.

Когато хората преминаваха, виждах целия им живот. Разбирах дали са били щастливи, какъв е бил любимият им цвят, имената на домашните любимци, които са имали. Затворих очи и зачаках. Той миришеше на сценичен грим, на йод и на кокосов шампоан. Бил е в болница в очакване на сърдечна трансплантация. През престоя си там е искал да бъде полезен, затова се е преобличал като различен клоун всеки ден и е посещавал детското отделение. Имал е ново име всеки ден, нещо забавно като Рон Родеото или Капитан Боксьорски шорти и е трябвало да отгатнат какво е то по безмълвните му подсказвания. Не е можел да говори добре към края и макар жестикулирането да е било трудно и уморително, решил, че все пак е по-добро, отколкото да плаши децата с дрезгавия си глас. Починал само няколко часа преди да му намерят сърце. Противно на първото ми предположение, не е пушил нито един ден от живота си.

Обичал е момиче на име Джени, което мирише на бебешко олио и продава хотдог, за да се издържа, докато учи в колежа. Джени ще е най-трудната част от ангажимента ми като жътвар на души. Онази част, свързана с хората, които оставят. Усещам как сърцата им се свиват от скръб. Усещам дробовете им, жадни за въздух. Усещам паренето на сълзите в очите им при загубата на някого, когото са обичали, някой, без когото не биха могли да живеят.

Поех дълбоко въздух и се върнах в настоящето. Роналд беше готин. Щях да го издиря, когато и моето време изтечеше, за да видя как се справя във вечността. Потънах още по-дълбоко във възглавниците на канапето и отпих голяма глътка кафе, поемах кофеина и го оставях да се разпръсне и да събуди мозъчните ми клетки.

Загледах се в стенния часовник с анимационни герои и се опитах да потуша отчаянието си, като видях, че е едва три и трийсет и пет. Имаше още часове, докато се развидели. През деня беше по-лесно да остана будна. Нощта беше толкова спокойна и отпускаща. Не можех да си позволя да й се поддам. Успявах да се изплъзна на съня, сякаш беше бивше гадже с херпес, вече почти две седмици. Когато не съумявах, си плащах за това.