Даринда Джоунс - Третият гроб отсреща

Той се надигна от стола и тръгна към хладилника.

— Искаш ли бира?

Бързо се примъкнах към масата и му откраднах мястото.

— Ти сериозно ли?

Вдигнатите му вежди бяха последвани от свиване на раменете и той махна капачката от една бутилка.

— Не, благодаря. Алкохолът успива. Трябва да държа тези клепачи вдигнати дни наред. — Посочих към тях за по-сигурно.

— Защо? — попита той след дълга глътка.

— Защото, когато са затворени, се появява той .

— Бог? — предположи Гарет.

— Рейес.

Гарет стисна зъби. Вероятно защото не беше особено очарован от Рейес или от необичайните ни отношения. Все пак никъде не беше казано, че общуването със сина на Сатаната ще е лесно. Той остави бирата на плота и отиде в стаята си, а движенията му внезапно станаха отсечени и премерени. Видях как се скри и се появи почти веднага с риза и обувки в ръце.

— Хайде, ще те закарам у вас.

— Дойдох с Мизъри.

— Именно, затова дотук с поразиите ти.

— Не, говоря ти за джипа ми Мизъри, помниш ли я? — Понякога на хората им се струва странно, че наричам аленочервения си джип Мизъри, но името Гърти никак не би му отивало. — Тя ще се разстрои, ако просто така я оставя на чужда улица. Сама. Пострадала.

Той ме погледна стреснато.

— Ударила си джипа си?

Трябваше да размисля над това.

— Не съм много сигурна. Имаше телефонен стълб, свирене на гуми, вероятна извънземна намеса. Всичко се случи много бързо.

— Сериозно, трябва ми номера на сестра ти. — Той облече ризата и започна да търси ключовете си.

— Толкова ли си отчаян? Освен това не си нейният тип.

Гарет ме заведе до колата си без излишна нежност, седна на шофьорската седалка и включи двигателя, който изрева. Шумът говореше за доброто му състояние. Загледах се през прозореца, докато пътувахме през Албукърки в почти непрогледната тъмнина на нощта. Тишината не беше много от полза в моето положение. Клепачите ми щипеха и бяха като от олово, натежаваха все повече и повече с всяка изминала минута. С всяка секунда. Въпреки неудобството се борех с всички сили да ги задържа отворени, защото беше по-добре от алтернативата: Рейес Фароу да бъде довлечен против волята и на двама ни. Сякаш невидима сила го избутваше към мен всеки път, когато затворех очи. А когато попаднеше в главата ми, всичкият ни гняв и задръжки се стапяха в море от чувственост, където устните пареха, а ръцете опипваха. Това беше гадно, при положение че бяхме ядосани един на друг.

Но да ми казва, че съм го призовала, си беше абсолютна безсмислица. Трябваше да го разнищя това.

— От колко време стоиш будна?

Примигнах към Гарет и погледнах часовника си. По-точно към китката, на която трябваше да бъде, ако не го бях забравила.

— Хм, около тринайсет дни.

Той май се вцепени до мен. Не можех да бъда съвсем сигурна. Чувството ми за реалност се размиваше, ако момиченцето с кухненския нож на предния капак на колата му беше знак за това. Можеше и да е мъртва, но покойниците рядко се возеха на такива места.

— Виж, ясно ми е, че не си като обикновените хора — поде Гарет предпазливо, — но тринайсет дни без сън със сигурност са вредни, дори и за теб.

— Предполагам, че да. Нова декорация за предния капак ли си си купил?

Той погледна натам.

— Не.

— Този доктор има ли име?

Той се пресегна през скута ми и извади визитка от жабката.

— Тук пише. Ще дойде в офиса ти тази сутрин, ако успееш да се добереш дотам.

Д-р Нейтън Йост.

— Ще се добера. Приятел ли ти е?

— Не. Той е гадняр. Но явно всички останали на планетата Земя го боготворят.

— Добре тогава. — Опитах се да мушна картичката в джоба си, но открих, че нямам такъв. — Ей, оставих си чантата в Мизъри.

Гарет поклати глава.

— Ама че ги ръсиш и ти едни, Чарлс. Отдавна се каня да ти кажа, че работя над специален списък от неща, които никога не бива да се казват на жътваря на души.

Изкисках се.

— Хрумват ми безброй, не бих могла да избера едно.

— Ще започна от края — каза той и се ухили. — Готова ли си?

Размърдах безгрижно дясната си вежда.

— По-готова от когато и да било.

— Добре, номер пет: „Уморен съм до смърт“.

— Я, че списъкът ти никак не бил дълъг.

— Искаш ли да го чуеш или не? — попита той и сви към паркинга на моята сграда.

— Претеглям възможностите. Този списък може да е откровение с апокалиптични измерения или пълно пропиляване на и без това намаляващата ми мозъчна дейност. Клоня към второто.

— Добре, ще ти кажа останалото, когато си в по-добро настроение. Тъкмо да те подържа в напрежение.