Федерико Моча: Три метра над небето

— Давам ти десет секунди, за да изчезнеш оттук!

Попи стоеше пред него и държеше шапката му. Тогава тези шапки бяха на мода. Всички ги носеха — шарени, изплетени на ръка от някое гадже. Неговата му я подари майка му, замествайки гаджето, което той още нямаше.

А сега вече нямаше и шапка — Попи я взе и беше ясно защо: искаше да се скарат.

По-рано този следобед, докато минаваше покрай бар „Анцуини“ с чисто новата си веспа, някой го повика:

— Хей, Стефано, здрасти! — Беше Ана-Лиза, онова хубаво русо момиче, с което се запозна при Гепарда. — Какво правиш насам?

— Нищо, ходих да уча при един приятел и сега се прибирам.

Погледна я, тя му се усмихна. Помисли си, че ако нещата тръгнат добре, скоро няма да е необходимо майка му да плете шапки. Но нещо се обърка. Попи беше поне с две години по-голям от него.

— Махай се! — заповяда той и му грабна шапката.

Ана-Лиза се обърна. Стефано слезе от веспата. Няколко момчета го наобиколиха, започнаха да си подхвърлят шапката му и да се смеят, докато накрая тя пак се озова в ръцете на Попи.

— Дай ми я!

— Ела си я вземи!

— Казах ти да ми дадеш шапката!

— Леле, чухте ли го? „Дай ми шапката!“ Ами ако не ти я дам, какво ще ми направиш, а? Ще ме удариш ли? Хайде де, удари ме!

Стефано го погледна и гневът го заслепи. Посегна да удари натрапника, но щом замахна, някой го хвана отзад и Попи го удари точно в дясното око. Разцепи му веждата. После онова копеле, което му държеше ръцете, го блъсна напред, към решетката на магазина. По гърба му се изсипа канонада от юмручни удари. Накрая някой го обърна. Попи го хвана за шията започна да го блъска с глава. Стефано усети как кръвта тече от носа му и чу женски глас:

— Стига, спрете! Ще го убиете!

„Сигурно е Ана-Лиза“ — помисли си. Вече почти не го болеше. Надойдоха някакви хора, сред тях беше собственичката на барчето.

— Хайде, разкарайте се!

Изблъскаха момчетата и Стефано се свлече бавно надолу. Веспата му лежеше пред него, просната на земята.

— Зле ли ти е, момче?

Стефано поклати отрицателно глава. Шапката на майка му беше там, на земята. Ана-Лиза си беше тръгнала с другите. „Мамо, шапката ти е още тук!“

— Вземи, пийни си. — Някой му донесе чаша вода. — Пий полека. Ама че калпазани… Аз ги знам кои са! Все едни и същи! Нехранимайковци, по цял ден висят в бара.

Стефано допи последната глътка и благодари на човека, който си взе празната чаша. Опита се да стане, но краката му отказваха да го слушат. Някой се втурна да го задържи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм, наистина. Благодаря ви. — Изтупа се от прахоляка, обърса носа си с разкъсания си пуловер и пое дълбоко дъх. Наведе се да вдигне веспата. Внимателна женска ръка взе шапката и му я подаде.

— Съжалявам.

„Ана-Лиза! Върнала се е!“

— А, не се притеснявай. Ти не си виновна. Трябва да си ходя.

Сложи си шапката и възседна скутера. Чувстваше се смешен с тези подути устни и насинено око, с мръсни дрехи и — сякаш това не стигаше — с шарена шапка, побита с боклуци.

Веспата се задави, но накрая запали. Отдясно вибрираше повече от обикновено, беше ударена.

— Виж какво, може ли да ти звънна довечера?

— Както искаш… — Ана-Лиза се наведе напред и докосна ръката му, но се отдръпна веднага, защото видя обеления му юмрук.

— О… Извинявай.

Той се опита да се усмихне.

— Нищо ми няма. — После включи на първа и без да поглежда назад, се спусна по нанадолнището.

Пак долу.

Една кибритена клечка се запали и освети цигарата на Скело.

— Трийсет!

Клечката литна като комета и малкият й пламък угасна, следван от струйка дим.

— Трийсет и едно!

Поло изви ръце. Една капка пот тръгна от косата му, спусна се върху големия му нос и като стигна до горната устна, се задържа там за малко. После се откъсна, падна на мрамора и се пръсна до другите.

— Трийсет и две!

Скело се усмихна, дръпна от цигарата си и седна на една ниска колона.

— Добре, момчета, много добре! Карате я страхотно. Продължавайте все така!

Поло се спусна твърде бързо, не успя да спре навреме и тупна на земята.

— Двама по-малко! Рано ви похвалих.

— Мамка му! — изръмжа Поло, подпря се и видя Луконе, който се смееше: — Много чекии, а?

— Трийсет и три! Трийсет и четири!

Сякаш отпадането на Поло им вдъхна нови сили.

Той се надигна:

— Майната ви, бях много уморен!

Приближи се до Скело и му взе една цигара. Скело не каза нищо, освен:

— Трийсет и пет!

Поло смукна дълбоко от цигарата.