Федерико Моча - Три метра над небето

— Вярно? И аз бях там.

— В колко часа?

— Ами… около единайсет.

Изпита омраза към тази приятелка, която прекъсваше разказа. Винаги има някой, който да разсее мечтите ти.

— О, аз бях преди това.

— Сега какво, искате ли да слушате, или не?

Чу се едно почти общо „да“.

— По едно време идва келнерът и ми носи огромен букет червени рози. Дарио ми се хили, а всички момичета ме гледат със завист. — Срещна същите погледи и почти съжали за последното изречение. — Не, не заради него, а заради розите…

Глупав смях ги обедини отново, просто ей така. Или може би не. Не беше важно.

— После ме целуна по устата, взе ми ръката и ми сложи това. — Тя показа тънък пръстен със синьо камъче и весели отблясъци, точно като на влюбените й очи. Беше купен от „Маджи“, онзи бижутериен магазин от „Париоли“, който имаше същите цени като другите, но кой знае защо всички мислеха, че там се плаща по-малко.

Последваха викове на изненада.

— После отидохме у нас. Нямаше никой и беше страхотно! Пуснах му Prefab Sprout. Полудявам, като ги слушам. Накрая легнахме на терасата и се завихме с покривката на леглото, за да гледаме звездите.

— Много ли бяха?

Мадалена със сигурност беше най-романтична от всички.

— Безброй!

Малко по-нататък — друга версия:

— И какво прави снощи?

Хук. Широки гърди, гладки и изпънати; авиаторско яке с надпис USA, взето назаем от един американец, малко по-висок от Top Gun и със сигурност по-загубен от него. Е, вярно, че не си видя якето повече. Превръзка, закрепена на окото. Къдрава дълга коса, леко изрусена по краищата. Щеше да изглежда като ангел, ако не беше дяволската му слава.

— Нищо. С Глория ходихме да ядем при Бафето и понеже техните ги нямаше, после ме заведе у тях. Нищо особено.

Дарио се опита да предложи нещо, евентуална програма, която да отклони вниманието от предишната вечер. Но Хук не се отказваше. Седеше неподвижно върху стария си 900 Bool Dor е наскоро подсилен мотор. Всички се бояха от него — не толкова заради мотора, колкото заради юмруците му.

— И защо не ни се обадихте?

— Ами ние излязохме ей така, не беше планирано.

— Много интересно, ти никога не правиш нещо „ей така“.

Тонът не обещаваше нищо добро. Поло и Луконе престанаха да ритат смачканата кутия от бира. Приближиха се усмихнати. Скело дръпна по-дълго от цигарата и се изсмя, докато димът се процеждаше през широките дупки между зъбите му. Издаде леко съскане като змей — може би прекалено дебел, за да го нападне някой рицар.

— Знаете ли, момчета, вчера Глория и Дарио направиха шест месеца и той е решил да празнува сам.

— Не е вярно.

— Как да не е! Видели са те да ядеш пица. Да не би да искаш да се отцепиш?

— Разправят, че искаш да станеш цветар.

— Аха! Всички започнаха да го тупат по рамото и да го блъскат по гърба, а Хук го стисна за врата и потърка главата му с юмрук.

— Мекичък си е той…

— Оставете ме на мира!

Момчетата се нахвърлиха върху него и почти го задушиха с анаболизираните си мускули. После Бъни, показвайки двата си предни зъба, заради които му лепнаха този прякор, изведнъж се развика:

— Хайде да хванем Глория!

— Магда, помощ!

Светлосините кецове All Star слязоха от веспата и докоснаха леко земята. Глория успя да направи само два скока и веднага падна в ръцете на Сицилианеца. Русата й коса се люшна в странен контраст на фона на тъмните му очи, зле зашитата му вежда и смачкания му нос, който остана без хрущял след едно кроше в мазето на Фиермонти.

— Остави ме, хайде стига!

— Скело, Поло и Бъни се струпаха веднага около него и като се преструваха, че му помагат да подхвърли във въздуха петдесет и петте килограма, гледаха да пипат точно където трябва.

— Престанете, стига!

— Оставете я на мира! — развикаха се останалите момичета.

— Ходили са да празнуват! Добре, сега и ние ще попразнуваме! — Подхвърлиха я отново нагоре.

Макар да беше дребен, Дарио ги избута и хвана Глория за ръката.

— Стига вече, престанете!

— И защо?

Сицилианецът се усмихна и се изправи пред него с разкрачени крака. Избелелите му дънки се изпънаха. Глория затаи дъх, сините й очи се насълзиха от страх.

— Какво ще ми направиш?

Дарио погледна Сицилианеца.

— Разкарай се бе, педал!

При тези думи устните на Сицилианеца се отпуснаха бавно и усмивката му изчезна. Лявата му вежда се приближи до другата, дето беше имала по-малко късмет. Гърдите му се издуха.

— Какво каза?!

Дарио сви юмруци и един от пръстите му изпука. Глория притвори очи. Цигарата на Скело увисна в отворената му уста. Мълчание.