Федерико Моча - Три метра над небето

Катя има най-хубавото дупе в Европа. Червеният графит, дело на неизвестна ръка, блестеше безсрамно върху една дебела колона на моста на „Корсо Франча“. Кралският орел, изсечен от мрамор преди много време, със сигурност беше видял виновника, но никога нямаше да проговори. Малко по-надолу, като мъничко орле, незасегнато от хищните нокти на мрамора, седеше той . Късата му коса беше подстригана като на морски пехотинец. От тъмното му яке Levi’s липсваше едно копче, останало на асфалта заедно с малко синя боя от мотоциклета му на един остър завой. Вдигнатата яка, цигарата Camel в устата, черните очила Balorama подчертаваха дръзкия му вид, макар че можеше спокойно да мине без тях. Усмивката му беше красива, но малцина имаха късмета да я оценят. Той погледна колите, спрели под надлеза като на състезание: фиат 126, фолксваген костенурка, форд „Фиеста“, някакво американско возило от неизвестна марка, после фиат 155… Усмихна се.

Малко по-назад, в мерцедеса, едно тънко пръстче с изгризан нокът побутна диска, стърчащ от най-новия модел на Alpine Electronics. Устройството зажужа и пое касетата. Страничните тонколони Pioneer оживяха от гласа на млада певица. Колата тръгна плавно, следвайки колоната. От шофьора се носеше аромат на афтършейв.

Хрумна й, че дори да иска, няма на кого да каже „върви си, любов“… По-скоро би изхвърлила сестра си, която продължаваше да повтаря настойчиво отзад:

— Пусни Ерос! Хайде де, искам Ерос!

Мерцедесът го подмина точно когато угарката, изстреляна с пръсти падаше на земята.

Той слезе по мраморните стълби, оправи си дънките Levi’s и се качи на синята хонда VF 759 Custom, леко одрана на калника. Врътна ключа, докосна стартера и натисна педала. Светещият надпис Neutral изчезна като по магия и мотоциклетът потъна в трафика.

Слънцето тъкмо изгряваше. Тя отиваше на училище, той още не се беше прибрал. Дясната му обувка Tobacco сменяше скоростите и хондата се накланяше плавно и леко, слаломирайки в тесните пролуки между автомобилите. Предстоеше им един обичаен ден — само че този път, на този светофар, двамата се озоваха един до друг.

Червено.

Погледна я. Над смъкнатото стъкло на колата се подаваше кичур пепеляворуса коса. Виждаше се меката й шия, по която едва забележим златен мъх следваше посоката, начертана от вятъра на природата. Решителният й профил стигаше до две розови бузи, а очите й, нежни и ведри, се притваряха в унес на фона на втората песен: Vita mia.

Остана поразен от спокойствието й и може би затова…

— Ей!

Тя се обърна, почти изненадана; ококори сините си очи — големи, наивни. Погледна го. Видя й се странен. Ръцете му бяха твърде загорели за средата на април, а очите му, скрити зад черните очила, със сигурност щяха да прибавят още нещо към тази предизвикателна физиономия.

— Що не се качиш за едно кръгче?

— Не мога, отивам на училище.

— Ами не ходи. Избягай, какво толкова. Ще те чакам пред входа.

— Ти май не ме разбра. Не искам да правя никакви кръгчета с тебе.

— Не знаеш какво губиш! С мен е купон!

— Съмнявам се.

— Ще си решиш всички проблеми!

— Че аз нямам проблеми.

— Да бе!

Зелено. Мерцедесът пое стремглаво напред, като остави зад себе си самоуверената му усмивка.

Баща й извърна глава:

— Кой беше тоя? Приятел?

— Просто кретен.

Броени секунди след това моторът отново се приближи и кретенът се опря на прозореца.

— Какво прави тоя, бе?!

— Спокойно, татко, ще го разкарам. — Тя се врътна решително към натрапника: — Виж какво, ти нямаш ли си друга работа?

— Не.

— Ами намери си!

— Току-що си намерих. Хайде, ще те заведа на „Олимпика“, ще се повозим, после ще закусим и ще те върна пред входа. Честно.

— Твоята честна дума нищо не значи.

— Така си е. Ето, виждаш ли, вече знаеш много за мен. Признай си, че ме харесваш.

Тя се разсмя и тръсна глава:

— Я стига! — Извади една книга от чантата си, и я разгърна. — Имам си по-важна работа.

— Така ли, каква?

— Ще ме изпитват по латински.

— Аз пък мислех, че става дума за секс.

Тя се обърна раздразнена. Вече не се усмихваше.

— Я си махни ръката от прозореца!

— И къде да я сложа?

— Бих ти казала къде, но ми е неудобно пред баща ми. — Стъклото тръгна нагоре.

Той изчака до последно, после дръпна ръката си, хвърли един последен поглед към колата и се отлепи от нея.