Федерико Моча - Три метра над небето

— Тая Vespa не може ли да я паркирате по-близо до стената?

— Още по-близо?! И как си представяш да стане…

— Даниела, не говори така на баща си!

— Мамо, утре може ли да отидем на училище с веспата?

— Не, Баби, още е много студено.

— Е нали има стъкло отпред!

— Даниела…

— Ама всичките ни приятелки…

— Да бе, трябва да ги видя тия ваши приятелки с веспа!

— А пък на София й купиха ново пежо и ако искаш да знаеш, тя кара много по-бързо!

Портиерът Фиоре вдигна бариерата. Клаудио му махна с ръка и Рафаела сложи край на дискусията:

— Ако се стопли времето, ще видим.

Мерцедесът потегли, сдобивайки се с още една драскотина на дясното огледало. Бариерата се спусна и портиерът се втренчи в малкия телевизор пред себе си. Един висок водещ с рядка коса обяви името на отдавна забравен певец с новоиздаден албум.

Два етажа по-нагоре един бъдещ адвокат държеше чаша горещо кафе над разтворена книга.

Фиоре не разбираше всички тези американски думи. Беше къде-къде по-хубаво, когато пускаха Azzurro… Той извърна глава и похапна от задушеното, което обаче не беше достатъчно вкусно за неговите изисквания.

— Така и не ми каза добре ли изглеждам.

Даниела вдигна очи към сестра си. Подплънките на раменете й бяха огромни.

— Страхотно изглеждаш.

Знаеше как трябва да се държи с нея.

— Не е вярно, подплънките ми са широки и съм твърде наконтена. Лъжкиня! Да знаеш, че ще си платиш за това. Паломби няма да те погледне. Или ще те погледне, но с всичкия тоя грим няма да те познае и ще тръгне с Джулия.

Даниела понечи да й отговори за Джулия, която беше най-лошата й приятелка, но Рафаела се намеси:

— Момичета, престанете или ще ви върна обратно вкъщи!

— Да обръщам ли? — Клаудио се подсмихна и се престори, че обръща колата, но погледът й му даде да разбере, че моментът не е подходящ за шеги.

Гъвкав и бърз, сигурен като нощта, той се носеше вихрено и хладният вятър обръщаше назад късата му коса. Светлини и отражения се появяваха и изчезваха в страничните огледала. На площада намали скоростта, после даде газ и полетя по улица „Виня Стелути“.

— Така ми се иска да го видя! От два дни не сме се чували!

Едно хубаво момиче с тъмна коса, зелени очи и апетитен задник, стегнат в дънки Avirex, се усмихваше на закръглената си приятелка.

— Ех, Мада, нали го знаеш какъв е. Навил ти се е веднъж, но това не значи, че вече сте гаджета.

Седнали на белите си скутери Vespa, двете пушеха силни цигари и се опитваха да изглеждат по-възрастни.

— Ти пък много разбираш! Приятелите му разправят, че той никога не се обажда!

— И какво, на теб да не би да ти се е обадил?

— Аха.

— Е, може да е сбъркал номера.

— Два пъти?! — Тя се усмихна самодоволно.

— На тия негови приятели не може да им се вярва, нали ги видя как изглеждат.

В този момент Поло се изсмя, преглътна последните капки от своя Heineken и замери Луконе с празната кутия.

— Какво ти става бе?! Гледай какво направи! — Той посочи рядката си къдрава коса.

— Тая глава за друго не ти трябва!

— Слушайте Айнщайн! — отвърна Луконе, като си разтриваше главата не точно там, където го улучи кутията.

Моторите бяха мощни, мускулите им също. Поло, Луконе, Хук, Сицилианеца, Бъни, Скело и много други — с неразгадаеми имена и със сложен живот. Някои нямаха постоянна работа, други нямаха кой знае колко пари в джобовете си, но всички се забавляваха заедно и бяха приятели. Това им стигаше. Обичаха да се карат и го правеха постоянно. Стърчаха там, на площад „Ячини“, седнали на своите мотори, получени наготово от мама и татко след безкрайни молби. Или купени за сметка на някой невръстен глупак, оставил портфейла си в жабката на своята Vespa. Джон Милиус би се побъркал по тях. С прекрасни тела и усмивки, с набити ръце и белези от разменени удари.

Недалеч си бъбреха момичетата. Косите им, захванати с малки шноли или цветни ластици, фосфоресцираха в нощта.

— Вчера много се изкефих с Дарио. Празнувахме шест месеца откакто сме заедно — усмихна се Глория, момичето със синия клин и блузката с малки светлосини сърчица.

„Шест месеца! — помисли си Мадалена. — На мен ми стига и един…“ Сведе поглед. Върху бялата боя на веспата, точно до квадрата със знака на Piaggio, беше написала: „Степ, обожавам те!“ След първата целувка искаше до го изкрещи пред всички, но намери само един забравен черен маркер на дъното на раницата си Invicta. Мадалена въздъхна, после продължи да мечтае.

— Ходихме да ядем пица при Бафето.