Федерико Моча - Три метра над небето

— Пак ще се видим!

Не успя да чуе сухия й отговор:

— Ще ти се!

Зави надясно и като набра скорост, изчезна бързо между колите.

Мерцедесът продължи към училището.

— Знаеш ли кой беше тоя? — Главата на сестра й щръкна между двете седалки. — Викат му Шест плюс.

— За мен е просто кретен. — Тя отново отвори учебника по латински и започна да преговаря ablatives absolutos. По едно време спря да чете и погледна навън. Наистина ли изпитът по латински беше единственият й проблем? Не че оня нахал беше прав, но… Както и да е, нали няма да го види повече. Колата зави наляво, към лицея „Фалкониери“.

— Нямам никакви други проблеми и няма да го видя повече.

Всъщност не знаеше колко греши. И за двете неща.

Бледата луна блестеше високо в небето, сред клоните на едно дърво с буен листак. От нечий прозорец се носеше бавна музика. Едно момче се готвеше за изпит. Малко по-надолу блестяха белите линии на тенис корта, а празният басейн тъжно чакаше лятото. Няколко есенни листа се бяха спрели там, до ръба му, преди да ги измете усърдният портиер. На първия етаж на сградата, сред добре гледаните цветя, които се виеха по дървената решетка, едно русо момиче се съзерцаваше в огледалото.

— Трябва ли ти черната тениска, оная от Опух?

— Не знам.

— А синият панталон?

— Не знам!

— А клина… ще го обуваш ли?

Даниела стоеше насред наизвадените чекмеджета. Навсякъде имаше пръснати дрехи — като в американските филми, когато хората се връщат вкъщи и някой е обърнал апартамента им с главата надолу. Даже по-зле.

— Тогава ще взема това… — Тя си проправи път между няколко чифта обувки Superga в различен цвят, всичките — трийсет и седми номер.

— Не може! Това няма да го пипаш!

— Все пак ще го взема.

Баби го дръпна рязко, после си сложи ръцете на кръста и каза:

— Няма да стане, още не съм го обличала и…

— Ами да си го обличала!

— Ще ми го разшириш!

Дани бавно се извърна към сестра си. Погледна я иронично:

— Ти майтап ли си правиш?! Малко ли мои неща си носила?! Ами синята ми ластична пола оня ден? Оттогава само ясновидец може да отгатне хубавите ми форми под нея!

— Това няма нищо общо, полата я разтегли Кико Брандели.

— Какво?! Кико те е свалял и не си ми казала?

— То няма много за казване…

— Не ми се вярва, особено като си гледам полата.

— Само така ти се струва. А какво ще кажеш за синьото сако и розовата блузка под него?

— Не сменяй темата, кажи ми какво стана!

— Е, знаеш как е…

— Не знам!

Баби я погледна. Вярно, още не знаеше. Беше твърде закръглена и по нея нямаше нищо, заради което да й разтегнат полата.

— Помниш ли как оня ден казах на мама, че отивам да уча с Палина?

— Да, и какво?

— Е… тогава ходих на кино с Кико Брандели.

— И?

— Филмът не беше нищо особено. Той също, като се вгледа човек.

— Тогава как се разтегна тая пола?

— Ами десет минути след началото на филма той започна нещо да се върти. Помислих си: вярно, че седалките са неудобни, но тоя Кико май се кани да ме сваля. Малко след това той си протегна ръката зад моята облегалка… Я ми кажи, ами ако си сложа костюмчето, онова, зеленото, с копчетата отпред?

— Давай нататък.

— Ръката му се премести на рамото ми…

— И ти?

— Аз… нищо. Правех се, че не забелязвам. После ме придърпа към себе си и ме целуна.

— Целунал те е?! Страхотно!

— Ти пък защо се палиш толкова?

— Ами… хубав е.

— Да, обаче се мисли за кой знае какво. Все се разглежда, все се оглежда… Както и да е, за втората част ми купи Algida. Филмът вече беше доста по-интересен, може би заради сладоледа. По едно време аз се разсеях и ръцете му стигнаха… по-надолу. Опитах се да го отблъсна, но той се хвана за синята ти пола. И така я разтегна.

— Мръсник!

— И не ме пуска! После знаеш ли какво направи?

— Какво?

— Свали си ципа, сграбчи ме за ръката и взе да я натиска върху оная си работа.

— Не-е-е! Тоя наистина е мръсник! И после?

— Прежалих сладоледа и му го заврях в разкопчания панталон. Да знаеш как подскочи…

Двете прихнаха; възползвайки се от момента, Даниела се изниза със зеленото костюмче.

В кабинета, върху мекия диван, покрит с кашмир, Клаудио тъпчеше лулата си с тютюн. Беше му приятно това суетене, но истината е, че вкъщи не му разрешаваха да пуши Marlboro. Жена му (усърдна тенисистка) и дъщерите му (невръстни радетелки за здравословен живот) го упрекваха всеки път щом палнеше цигара. Така се стигна до лулата. „Придава ти класа! С лула изглеждаш по-разсъдлив!“ — разправяше Рафаела. В интерес на истината той предпочиташе да смуче това дърво и да крие цигарите в джоба си, само и само да не влиза в пререкания с нея.