Федерико Моча: Три метра над небето

— Знаеш ли защо съм така? Защото Карлона ме източи вчера.

— Трийсет и шест!

Всички се подчиниха, включително и Луконе, който ходеше с тази Карлона вече повече от една година. Скело веднага му се притече на помощ:

— А, така ли? И как беше? Трийсет и седем!

— Е, знаеш я к’ва е! С тия цици! Вчера пристигна у нас и… как да й устоя…

— Трийсет и осем!

Луконе се оттласна по-бързо от другите.

— И какво стана? Разказвай. Трийсет и девет!

Поло вдигна цигарата към небето и се заклати, сякаш разказваше еротичното си преживяване на Луната.

— Ами тя почука на вратата, а аз бях по гащи, с бира в ръка. Не съм очаквал подобно нещо! Като се заклати с оная ми ти руса коса… — Той разкърши снага, за да покаже. — Парфюмът й се носи из стаята, тя ме гледа предизвикателно…

— Четирийсет!

— И си разкопчава блузката и измъква огромните си цици и вика: „Вземи ме, твоя съм!“ — Поло изведнъж стана сериозен. — Но ти ме знаеш, нали…

— Разбира се! Четирийсет и едно! И после?

— Казвам й: „А за Луконе не мислиш ли?“ А тя: „Не ме интересува тоя задник, искам теб!“ Е, това е разбираемо, нали…

— Разбира се. Четирийсет и две!

— Захвърлих значи кутията, награбих Карлона, изстрелях й една целувка в устата и пъхнах ръце между…

— Ще ти изстрелям аз на тебе знаеш ли к’во!

Луконе се изправи и го подгони с пламнало лице. Пухтеше като бик. Поло слезе от козирката и продължи оттам:

— Та значи хванах я за ушите… — Той вдигна ръце, сякаш държеше за ушите въображаемата Карлона. — И… бум! — Тласна тялото си напред. — Пробих я!

При тези думи Луконе скочи от козирката и закрещя като луд:

— А-а-а-а!

Приземи се близо до моторетките на момичетата и хукна след Поло.

— Ще ме хванеш за оная работа! Правил съм бил много чекии, а?

— Ще те убия!

Изчезнаха между колите в дъното на улица „Ячини“.

— Четирийсет и три!

Степ се спусна бавно надолу. На няколко сантиметра от студения мрамор притвори очи, събра сили и се издигна, като погледна пред себе си. В дъното на улицата Поло и Луконе обикаляха около един червен голф. Луконе финтираше. Зави надясно и после веднага се изстреля вляво, като се мъчеше да хване Поло, който изтича от другата страна на колата, опря се на предницата й и започна да го дразни. Степ не чуваше какво му казва, но можеше да си представи. Беше същата история, както тогава, когато за пръв път ги видя във фитнеса.

Щом влязоха, видяха няколко дебеланки да танцуват в бесен диско ритъм. Задниците им се движеха тежко, стегнати в еластични бодита.

— Едно, две, три, четири! Сега напред, ръцете ето така!

Едно симпатично русо момиче показваше упражненията, останалите го следваха. На някои им трябваше малко повече време, а най-дебелата така и не успя.

— От утре спирам да ям! — Това беше единственото, което се сети да каже, като се гледаше в стенното огледало.

Стефано се озова пред една червенокоска с дълъг нос и изпъкнали очи. Със сигурност не беше балерина.

— Здравей, искаш да се запишеш ли?

— Аха.

— Е, да, може да ти е от полза. — Тя хвърли поглед към насиненото му око и извади един формуляр изпод масата.

— Име?

— Стефано Манчини.

— Възраст?

— Седемнайсет. Роден съм на 21 юли.

— Адрес?

— „Франческо Бенциачи“ 39. — После добави, изпреварвайки следващия й въпрос: — Три, две, девет, двайсет и седем, четиринайсет.

Жената повдигна очи:

— Това е телефонът, нали? Само за формуляра…

— Разбира се, не за да играем на марсианци.

Изпъкналите очи се втренчиха в него за миг.

— Сто и осемдесет хиляди лири. Сто за записването и осемдесет месечна такса.

Стефано сложи парите на масата. Жената ги взе и ги пъхна в една чантичка с цип, която затвори в първото чекмедже, после удари печат върху картата. Budocan.

— Плаща се в началото на всеки месец. Съблекалните са на долния етаж. Вечер затваряме в девет.

Стефано прибра портфейла си, олекнал със сто и осемдесет хиляди. Взе ги от майка си, с месечните си пари нямаше как да плати.

Майка му. Спомни си вечерта, когато се прибра след пердаха. Опита се да стигне до стаята си, без да го усетят, но паркетът изскърца.

— Стефано?

Силуетът й се появи на вратата на кабинета.

— Да, мамо, лягам си.

— Добре ли си? — Тя пристъпи напред.

— Идеално. — Опита се да стигне до коридора, но ръката на майка му беше по-бърза от него. Копчето щракна и светлината го заля. Стефано се спря, като обезсмъртен на снимка.

— Господи! Джорджо, бързо ела тук!