Федерико Моча: Три метра над небето

Баща му се втурна в стаята.

— Какво е станало?

— Нищо, паднах от веспата.

Джорджо огледа раните по ръцете му, скъсаните му дрехи, мръсната шапка. Беше човек, който държи на подробностите.

— Биха ли те?

Наложи се да им каже. Естествено, майка му, която не можеше да проумее, че на седемнайсет години съществуват някои правила, с недоумение попита:

— Но защо не си им дал шапката?! Щях да ти оплета друга!

А баща му остави подробностите, за да мине по същество:

— Стефано, кажи ми истината! Политиката няма нищо общо с това, нали?

Повикаха лекар, Стефано изпи неизбежния аспирин и си легна. Преди да заспи, взе решение: отсега нататък който го пипне с пръст, ще си изпати.

Две момиченца с анцузи на райета закъсняваха за аеробика. Откъм долния етаж се чуваха железа, които се удряха в дървения под. Момчета с тесни фланелки съзерцаваха мускулите си усмихнати и доволни. Други работеха здраво, за да постигнат същия резултат. Грети ги подминаваха завистливо, без да поглеждат към безпощадните огледала, мъкнеха тежки гири или наблюдаваха един огромен тип с гола глава, кой то вдигаше сто кила, без да му мигне окото.

Стефано влезе в съблекалнята. Няколко души се преобличаха. Някой сложи сешоара си в сак, дръпна ципа му и излезе. Един педал пред огледалото се правеше, че разглежда нещо, което не е наред по сбръчканото му лице, а всъщност гледаше отражението на младежа, който се къпеше под душа. Безсмислен надпис предупреждаваше, тук всеки може да ти пребърка чантата и да свие всичко, което намери. Младият забеляза стария. От уважение към възрастта му не го наби, но му обърна задника си и му показа среден пръст.

Стефано се преоблече.

— Пипни тук, пипни тук! А, какво ще кажеш? Бетон!

Един бабаит със симпатична физиономия показваше огромния си бицепс. Косата му беше оредяла, а сините му очи искряха с налудничав блясък.

— И продължаваш да говориш?! Ако те бодна с една игла, ще изчезнеш! — възрази приятелят му и се потупа шумно по рамото: — Ей това е истинско нещо: пот, усилия, пържоли… А твоето е само вода!

— Не се ли виждаш какво представляваш бе, дребен! — усмихна се Поло.

— Дребен, ама вдигам сто й двайсет от лежанка!

— Хайде да видим! — Поло почака едно момче да свърши серията си, после взе два диска по двайсет и пет килограма и ги наниза на щангата. — Гледай сега тука! — Добави още петнайсет кила, промъкна се под лоста и го обхвана с ръце. Желязото беше студено и грапаво, малко ръждясало. Той пое дълбоко дъх, изви гръб и с огромно усилие отмести тежестта. Разклати я леко и я спусна пред гърдите си, за да я оттласне нагоре. Щангата се опря на подпорите със силен шум.

— Кажи сега, де! Това знаеш ли кога ще го направиш, мамка му!

— Веднага! Ще я вдигна като едното нищо! — Луконе зае мястото му и направи гримаса, която значеше: „Дребна работа!“ Разпери ръце, вкопчи се в дългата щанга и я издърпа решително, после я спусна бавно надолу и я изтласка. — Едно! — отброи с усмивка. Отново я спусна, опря я в гърдите си и я изтласка нагоре. — Две! Ако искам, мога и повече.

— О, така ли? А защо не пробваш така? — Поло добави два килограма и половина отдясно и щангата се наклони.

— Ей, какво правиш, да не си откачил?! — Луконе се опита да реагира, но желязото го затисна. — Идиот, махни я от мен, задушавам се!

А Поло се заливаше от смях:

— „Ако искам, мога и повече!“ И какво стана сега? Давай, хайде, вдигни я!

Скело от ъгъла му пригласяше. Стефано реши да не се намесва.

— Махни я от мен! — Луконе беше почервенял от яд.

Две по-малки момчета се спогледаха, не знаеха какво да правят. Като видяха, че Луконе се задушава, решиха да му помогнат. Поеха щангата от двете страни и с известно усилие я върнаха на стойката. Луконе се посъвзе и стана, Скело тутакси спря да се смее, а Поло се превиваше на земята и нищо не забеляза. По едно време се обърна и като видя Луконе пред себе си, скочи уплашено. Хукна да бяга, но продължаваше да се смее и се спъваше в щангите. Луконе кашляше и го гонеше.

— Само да те хвана, такъв шамар ще ти забия, че ще се смалиш още повече, тъпо джудже!

Поло нахълта в женските съблекални — просто блъсна вратата и тя се отвори. Момичетата се разпищяха. Луконе замръзна на място, замаян от гледката на меки розови хълмчета. Поло спря и пристъпи назад.

— Леле, гледай какво става! Това ли е Раят?

Една дебеланка момиче се втурна към вратата и я блъсна в лицето му. Двамата приятели се умълчаха за миг.

— Видя ли оная в дъното? Какви цици, а?