Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

Сега поклати глава, поправяйки се наум. Мислеше за Лекси, а не за Бун Крийк. Макар и запазил някакво старинно обаяние като повечето малки градчета, Бун Крийк не беше пленителен. Поне на пръв поглед. Спомни си как тогава му се стори, че градът бавно ръждясва. Магазините едва се сместваха по възкъсата централна улица. Боята по фасадите им се лющеше и въздушните вълни от вановете, профучаващи покрай тях, влошаваха още повече положението. След затварянето на фосфорната мина и на текстилния завод някога процъфтяващият град се бореше за оцеляване и Джеръми се запита дали ще успее да оживее.

Не беше ясно, заключи в крайна сметка. Ала Лекси искаше да е тук и това изчерпваше въпроса. А и ако не броим призрачната атмосфера, градът беше по южняшки живописен с обраслите си с мъх и бръшлян дървета. От кея, където се сливаха Бун Крийк и река Памлико, се виждаха платноходките, плъзгащи се по реката, а според туристическите справочници тукашните азалии и дрянове създаваха „палитра от цветове, сравнима само с огнения есенен листопад“ (каквото и да означава това). Лекси, от друга страна, се кълнеше, че неповторимият дух на града се дължи на хората. Като мнозина жители на малки градчета тя възприемаше съгражданите си като сродници. Джеръми смяташе (но не споделяше мнението си с нея), че всяко семейство си има неколцина смахнати лели и чичовци и този град не прави изключение. Хората тук придаваха на думата „особняк“ нова окраска.

Колата мина покрай таверната „Лукилу“, където местните се събираха надвечер, край пицарията и бръснарницата; зад ъгъла се намираше масивната готическа сграда, където се помещаваше областната библиотека — работното място на Лекси. Когато наближиха „Хърбс“ — ресторанта на баба й Дорис, Лекси поизпъна рамене. По ирония на съдбата именно Дорис бе довела Джеръми в града. Тукашната „ясновидка“ определено принадлежеше към групата на гореспоменатите „особняци“.

Ярко осветените прозорци на „Хърбс“ се виждаха отдалеч. Внушителната сграда във викториански стил се издигаше в края на улицата. Навсякъде около нея бяха паркирани автомобили.

— Нали в „Хърбс“ сервират само закуска и обяд? — учуди се Джеръми.

— Да.

Спомнил си празненството, организирано от кмета в чест на предишното му посещение (което очевидно включваше всички жители на областта), Джеръми застина зад волана.

— Не ми казвай, че чакат нас.

Лекси се засмя.

— Не. Колкото и да е странно, светът не се върти около нас. Днес е третият понеделник от месеца.

— Тоест?

— Градският съвет провежда съвещание. След това играят бинго.

Джеръми примигна.

— Бинго?

Тя кимна.

— Така поощряват хората да посещават съвещанията.

— Аха — отвърна замислено той и се зарече да не прибързва със заключенията. Този свят просто е различен, напомни си. Какво от това, че никой от досегашните му познати не играе бинго?

Забелязала изражението му, Лекси се засмя.

— Не виждаш ли колко коли има? Никой не идваше на събранията, докато не започнаха да играят бинго. Има награди и прочее.

— Нека позная. Идеята е на кмета Джъркин?

— Разбира се — засмя се Лекси.

Кметът Джъркин седеше в дъното на помещението, приклещен между две маси, събрани една до друга. От двете му страни се бяха настанили двама членове на градския съвет — съсухрен адвокат и закръглен лекар. До ъгъла на масата седеше Джед, скръстил ръце и сбърчил вежди. Лицето на огромния мъж (по-грамаден Джеръми не беше виждал) беше почти изцяло скрито от брада и чорлава гъста коса, които му придаваха вид на мамут. Уместно сравнение впрочем, защото освен собственик на „Грийнлийв Котиджис“ — единствения „хотел“ в града — Джед беше и местният препаратор. Цяла седмица Джеръми бе делил стая в „Грийнлийв“ с препарирани версии на знайни и незнайни създания, обитаващи тази част на света.

Останалите в помещението стояха прави, скупчени край масите, където трескаво попълваха картончетата за бинго. Джъркин говореше по микрофона сред пелена от цигарен дим, която се стелеше като мъгла въпреки въртящите се вентилатори, провесени от тавана. Повечето присъстващи носеха гащеризони, карирани ризи и шапки с огромни козирки. Джеръми си помисли, че са си избрали дрехите от един и същи кош в магазина за втора употреба. Облечен в черно от главата до петите — предпочитаният стил на нюйоркчани — внезапно се почувства като Джони Кеш, припяващ кънтри върху подиума на местен панаир.

Въоръжен с микрофона, кметът едва надвикваше гълчавата: