Годеница… Странен заряд имаше тази дума. Не беше странно, че има годеница, но в устата на снахите му думата звучеше по-особено. Сигурно я бяха повторили поне сто пъти досега. Още щом влязоха, още преди Лекси да си е свалила якето, София и Ана се спуснаха към тях с въодушевени възгласи:
— Време беше да се запознаем с годеницата ти!
— Как се забавлявахте с годеницата ти?
— Донеси нещо за пиене на годеницата си.
Братята му, от друга страна, се въздържаха да споменават думата.
— Ти и Лекси, а?
— Харесва ли й на Лекси в Ню Йорк?
— Разкажи ми как се запознахте с Лекси.
Сигурно е женска особеност, помисли си Джеръми, понеже и той като братята си още не бе изрекъл думата. Запита се дали да не напише нещо по въпроса, но реши, че редакторът му вероятно ще откаже с довода, че темата е недостатъчно сериозна за „Сайънтифик Америкън“. Макар да обожава статии за НЛО и Голямата стъпка. Вярно, съгласи се Джеръми да изпраща статии за списанието от Бун Крийк, но нямаше да му липсва ни най-малко.
Джеръми потри длани, докато баща му обръщаше поредната пържола. Носът и ушите му бяха почервенели в мразовития въздух.
— Подай ми онзи поднос. Хотдогът е готов.
Джеръми грабна подноса и отиде до баща си.
— Студеничко е тук.
— Студено? Как не! Освен това въглищата ме сгряват.
Баща му — последен екземпляр от застрашен от изчезване вид — още използваше въглища. Една година Джеръми му подари газова скара за Коледа, но тя събираше прах в гаража, докато брат му Том най-сетне не помоли да я вземе.
Баща му започна да трупа сандвичите върху подноса.
— Разменихме си само няколко думи, но Лекси ми се струва симпатична млада дама.
— Така е, татко.
— Е, заслужаваш го. Мария не ми харесваше много. От самото начало усещах нещо гнило.
— Защо не ми каза?
— Ха! Нямаше да ме послушаш. Забрави ли, че си всезнайкото в семейството?
— Мама харесва ли Лекси? Вчера обядваха заедно.
— Харесва я. Смята, че ще те държи в правия път.
— И това е добре?
— Доколкото познавам майка ти, това е повече от комплимент.
Баща му се усмихна.
— Някакъв съвет?
Джери остави подноса и поклати глава.
— Не. Не ти трябват съвети. Пораснал си вече. Сам решаваш. Освен това не съм в състояние да ти помогна много. Женен съм от почти петдесет години, но дори сега понякога недоумявам какво вбесява майка ти.
— Колко успокоително!
— Ще свикнеш. — Баща му прочисти гърло. — Всъщност има едно нещо…
— Какво?
— Две по-точно. Първо — не го приемай лично, ако се ядоса. Всички се гневим, та не си го слагай на сърцето.
— И второ?
— Обаждай се на майка си. Често. Плаче всеки ден, откакто разбра, че ще се местиш. И не прихващай южняшкия акцент. Няма да ти го каже, но от време на време трудно разбирала Лекси.
Джеръми се засмя.
— Обещавам.
* * *
— Не беше толкова зле, нали? — попита Джеръми.
Часове по-късно се връщаха в „Плаза“. Понеже в апартамента му цареше хаос, Джеръми бе решил да си позволят лукса да прекарат в хотел последната нощ в града.
— Беше прекрасно. Имаш страхотно семейство. Разбирам защо не си напуснал града.
— И за в бъдеще ще ги виждам често. Винаги когато идвам в офиса на списанието.
Тя кимна. Очите й обхождаха небостъргачите, върволиците от автомобили, гъмжилото по тротоарите. Бе живяла в Ню Йорк, но беше забравила тълпите, високите сгради, шумотевицата. Толкова различен от мястото, където щяха да живеят, съвсем друг свят. Цялото население на Бун Крийк сигурно щеше да се побере в един-единствен нюйоркски блок.
— Ще ти липсва ли градът?
Той се взря мълчаливо през стъклото, преди да отговори.
— Донякъде — призна. — Но всичко, за което мечтая, е на юг оттук.
И така, след една последна вълшебна нощ в „Плаза“ започна новият им живот.
На другата сутрин, когато светлината заструи през пролуката между завесите, миглите на Джеръми запърхаха и той отвори очи. Лекси спеше по гръб, а тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата. Иззад прозорците долиташе боботенето на подранилите автомобили, чиито клаксони вече огласяха Пето авеню.
Лично той смяташе, че не би трябвало да чува нищо. Бе платил баснословна сума за апартамента в хотела и беше редно прозорците да са звукоизолирани. Не че се оплакваше. На Лекси й хареса всичко — високите тавани, старинната ламперия, любезността на келнера, който им донесе ягоди с шоколадова глазура и ябълков сайдер вместо шампанско, дебелите халати и удобните чехли, мекото легло. Всичко.
Читать дальше