Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

Рейчъл излезе и Лекси се обърна към Дорис.

— Добре ли е тя?

— О, заради Родни е — махна с ръка Дорис, сякаш съобщава престаряла новина. — Преди няколко дни се посдърпали нещо.

— Не е заради мен, надявам се.

— Не, разбира се — увери я Дорис, но не успя да убеди Джеръми.

Родни излизаше с Рейчъл, вярно, но Джеръми беше сигурен, че още не е прежалил Лекси. Чувствата, дори в зряла възраст, не отшумяват лесно, а и разпрата очевидно съвпадаше с новината за годежа им.

— Ето ви и вас! — прогърмя гласът на кмета и прекъсна размишленията на Джеръми.

Джъркин, окръглен и плешив, явно страдаше от далтонизъм по отношение на дрехите. Тази вечер носеше морави полиестерни панталони, жълта риза и вратовръзка с ориенталски мотиви. Като изпечен политик, говореше, без да си поема дъх. Беше истински тайфун от думи и сега се развихри с пълна сила.

— Криете се зад кулисите, а? Ако не ви познавах добре, щях да си помисля, че кроите тайни планове за бягство, за да лишите този град от церемонията, която заслужава. — Пристъпи напред, сграбчи ръката на Джеръми и я раздруса енергично. — Радвам се да те видя. Радвам се да те видя — повтори многозначително и продължи. — Представям си ви на осветения градски площад… на стълбите на библиотеката, да речем. Като вдигнем повечко шумотевица, нищо чудно да успеем да доведем и губернатора. Приятели сме и ако съвпадне с кампанията му… е, човек никога не знае.

Втренчи се в Джеръми с повдигнати вежди.

Джеръми прочисти гърло.

— Още не сме обсъждали сватбата, но мислехме за нещо по-дискретно.

— Дискретно? Глупости! Една от най-изтъкнатите ни гражданки се омъжва за истинска знаменитост! Да не би да се случва всеки ден?

— Журналист съм… Не съм знаменитост. Мислех, че вече сме го уточнили…

— Недей да скромничиш, Джеръми. Виждам го като на длан… — Той присви очи, сякаш наистина надзърта в бъдещето. — Днес пишеш статии за „Сайънтифик Америкън“, утре ще водиш собствено публицистично предаване и ще се усмихваш на зрителите от цял свят оттук, от Бун Крийк, Северна Каролина!

— Съмнявам се…

— Мисли дръзко, момчето ми. Ако не съществуваха мечтатели, Колумб нямаше да отплава за Новия свят, а Рембранд нямаше да вземе четката. — Потупа Джеръми по гърба, приведе се и целуна Лекси по бузата. — А ти си по-прелестна от всякога, госпожице Лекси. Годежът определено ти отива, скъпа.

— Благодаря, Том — отвърна Лекси.

Дорис подбели очи и отвори уста да го отпрати, но кметът се обърна отново към Джеръми.

— Да обсъдим един делови въпрос, ако не възразяваш? — Продължи, без да дочака отговор: — Като застъпник на обществения интерес съм длъжен да те попитам дали планираш да напишеш нещо специално за Бун Крийк. Понеже ще живееш тук, имам предвид. Идеята е чудесна според мен. И полезна за града. Знаеш ли например, че три от четирите най-големи сома, уловени във водите на Северна Каролина, са извадени в Бун Крийк? Представяш ли си? Три от четири! Водата тук сигурно има някакви магически свойства.

Джеръми се зачуди какво да отговори. О, издателят му направо ще заподскача от радост! Особено като чуе заглавието „Гигантски сомове се въдят в магически води“. Никакъв шанс. Бездруго рискува достатъчно, напускайки Ню Йорк. Наложеше ли се да съкращават персонала на списанието, той щеше да си тръгне пръв. Не че доходът му беше крайно необходим; печелеше предимно от статиите, които публикуваше в други списания и вестници, а и бе инвестирал добре през годините. Имаше повече от достатъчно да преживява известно време, но рубриката в „Сайънтифик Америкън“ определено обслужваше престижа му.

— Всъщност вече съм написал статиите за следващите седем броя. Не съм решил каква ще е следващата, но ще взема предвид гигантския сом.

Кметът кимна доволно.

— Непременно, момчето ми, непременно. И слушай, искам официално да ви приветствам, че се завръщате у дома. На седмото небе съм, че сте избрали да живеете в нашия град. Сега обаче трябва да се заема пак с бингото. Емет съобщава числата, но едва срича. Ще допусне някоя грешка и ще избухне метеж. Бог знае на какво са способни сестрите Гарисън, ако сметнат, че ги мамят.

— Хората вземат присърце бингото — съгласи се Дорис.

— По-верни думи не съм чувал. Извинете ме. Дългът ме зове.

Извърна се пъргаво — забележително пъргаво, предвид внушителната обиколка на талията му — и излезе от стаята. Джеръми заклати глава. Дорис надникна през вратата да се увери, че никой не идва, и се приведе към Лекси. Посочи корема й.