Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

— Как си?

Докато ги слушаше как обсъждат шепнешком бременността на Лекси, Джеръми се замисли каква ирония крие отглеждането на деца.

Повечето хора осъзнаваха колко е отговорно да имаш и да възпитаваш деца. Наблюдаваше братята си и съпругите им и виждаше как децата променят живота им; край на излежаването в почивните дни, на импровизираните вечери в ресторант. Твърдяха обаче, че това не им пречи, защото са готови на всякакви жертви в името на децата си. В Манхатън Джеръми неведнъж беше ставал свидетел на подобна самопожертвователност. Всички родители, които познаваше, записваха децата си в най-добрите училища, осигуряваха им най-добрите учители по пиано и участие в най-добрите спортни лагери. Заветната цел беше някой ден детето да учи в колеж от Бръшляновата лига.

Тази самопожертвователност обаче не беше ли прикрит егоизъм?

Точно в това се състои иронията, помисли си Джеръми. Все пак да имаш дете не е жизнена необходимост. Не, решението за дете се свежда до две основни неща — то е логическата следваща стъпка във връзката, но същевременно е и тайно желание да създадеш миниатюрна версия на себе си. Сякаш сме толкова специални, че не бива да товарим света с бремето на неповторимото ни „аз“. А другото? Жертвите в името на Бръшляновата лига? Джеръми беше сигурен, че единствената причина едно петгодишно дете да е чувало за Лигата са родителите му и значението, което те й придават. Иначе казано, повечето родители искат не само да пресъздадат себе си, но и да създадат по-добра версия на своя „аз“. Кой родител мечтае след трийсет години да обяснява на събеседниците си на коктейлното парти: „О, Джими се справя чудесно! Освободиха го предсрочно от затвора и почти заряза наркотиците“. Не, те искат да казват: „Освен че стана мултимилионер, Емет току-що защити докторантура по микробиология и «Ню Йорк Таймс» публикува статия как научните му открития са решаваща крачка към откриването на лечение на рака“.

Разбира се, тези съображения не се отнасяха до него и Лекси и Джеръми усети как се възгордява от този факт. Те не бяха типичните бъдещи родители поради простата причина, че бременността не беше планирана. Когато се случи, не мислеха за „малкото си подобие“, а и то не беше логичната следваща стъпка във връзката им, понеже реално погледнато, все още нямаха кой знае каква връзка. Не, тяхното дете бе заченато в красота и нежност, без егоистичните подбуди на другите родители. Което означаваше, че с Лекси са по-безкористни и в дългосрочна перспектива тази безкористност ще предостави на детето им предимство по отношение на приема в Харвард.

— Добре ли си? — попита го Лекси. — Умислен си, откакто си тръгнахме от „Хърбс“.

Наближаваше десет и тя и Джеръми бяха в дома й — малко старо бунгало край горичка от вековни борове. Отвъд прозореца вятърът люлееше върховете на дърветата; лунната светлина посребряваше игличките. Лекси се сгуши на канапето до него. Малка свещичка мъждукаше върху ниската масичка и осветяваше подноса с остатъците от храната, която Дорис им беше приготвила.

— Мислех за бебето — каза Джеръми.

— Така ли? — наклони глава тя.

— Да. Защо? Мислиш, че не се сещам за него?

— Не. Просто ми се стори, че изключи, когато с Дорис заговорихме за нея. И какво си мислеше?

Той я прегърна по-здраво и реши, че е по-добре да не споменава думата „егоизъм“.

— Мислех колко щастливо е бебето, че си има майка като теб.

Тя се усмихна и после го погледна съсредоточено.

— Надявам се дъщеря ни да има като твоите трапчинки.

— Харесваш трапчинките ми?

— Обожавам ги. Но се надявам да наследи моите очи.

— Какво им е на моите?

— Нищо им няма.

— Но твоите са по-хубави? Ако искаш да знаеш, мама обожава очите ми.

— Аз също. Неустоими са. Но не искам дъщеря ни да има изкусителни очи. Та тя ще е бебенце!

Той се засмя.

— Какво друго искаш?

Лекси се втренчи замислено в него.

— Искам да има коса като моята. И нос и брадичка като моите. — Затъкна кичур коса зад ухото си. — И чело като моето.

— Дори чело като твоето?

Тя кимна.

— Между веждите ти има бръчка.

Той я опипа разсеяно с пръст, сякаш не е подозирал за съществуването й.

— Защото се мръщя. — Показа й. — Виждаш ли? Изразява дълбоко съсредоточаване. Размисъл. Не искаш ли дъщеря ти да умее да мисли?

— А ти искаш ли дъщеря ти да има бръчки?

— Хмм… не. Но според теб излиза, че имам само една нищо и никаква трапчинка.

— Какво ще кажеш да вземе и ушите ти?