Сара Шепард - Потрес

Не, реши Емили. Едва ли още в първата нощ. Сигурно бяха задържали момиченцето при тях до сутринта, смаяни, че тя вече е тяхна. И уплашени. Сигурно още същата нощ са започнали да правят планове за преместване, за да избегнат любопитни въпроси и да са сигурни, че никой няма да им отнеме бебето.

Внезапно Емили почувства увереност: семейство Бейкър бяха направили всичко възможно за детето. Бяха променили живота си само за да се убедят, че ще остане с тях. Щастието й означаваше повече от приятелите, от дома им. Това струваше повече от всички пари на света. Тя беше постъпила правилно, когато беше оставила дъщеря си — Вайълет — при тях.

— Хей — рече Ариа с успокояващ глас, забелязвайки мокрото от сълзи лице на Емили. Тя обгърна раменете й с ръце и здраво я притисна към себе си. Емили също я прегърна и двете останаха така няколко минути. Изпълваха я едновременно щастие и тъга. Радваше се, че бебето е намерило толкова любящ дом, но я дразнеше това, че все пак не знаеше къде се бяха преместили Бейкърови.

Емили се отдръпна от Ариа и заслиза по стъпалата към посредничката, внезапно намерила своята мисия. Сандра беше в кухнята и подреждаше някакви документи в една папка.

— Извинете — повика я Емили. Сандра се обърна с изкуствена усмивка на лицето. — Семейството, което живееше преди тук… Знаете ли какво се е случило с тях?

— Доколкото си спомням, напуснаха къщата в началото на септември. — Сандра прегледа документите в папката, която съдържаше информация за къщата. — Казват се Чарлз и Лили Бейкър.

— Знаете ли новия им адрес? — попита Емили.

Сандра поклати глава.

— Вие ли ми пращахте имейли за това?

— Имейли ли? — Емили повдигна изненадано вежди. — Не…

Сандра извади блекбърито си и порови в него.

— Странно. Получих имейл, в който ми задаваха същия въпрос. Някой друг също желае да научи къде са се преместили семейство Бейкър.

Ариа, която също пристигна в кухнята, се закашля.

— Помните ли кой ви е изпратил имейла?

Сандра погледна към екрана на блекбърито.

— Кълна се, че беше тук, но може би съм го изтрила. Със сигурност беше женско име. Дали пък не започваше с Г.?

— Гейл Ригс? — изтърси Ариа.

Лицето на Сандра грейна.

— Да, мисля, че беше точно това. Познавате ли я?

Емили и Ариа се спогледаха уплашено. Емили никога не беше казвала на Гейл на кого е смятала да даде бебето. Агенцията по осиновяванията никога нямаше да издаде тази информация. Ами ако по някакъв начин беше успяла да научи имената на осиновителите? Ами ако А. й беше казал?

Ами ако… — сърцето на Емили заби ускорено — Гейл се опитваше да намери бебето?

Внезапно от чантата на Ариа се разнесе едно пинг . Тя я отвори и погледна към телефона си.

— Хана пише, че се опитва да се свърже с теб, Ем.

Емили бръкна в джоба си за телефона и погледна към тъмния му екран.

— Батерията се е изтощила.

Ариа продължаваше да гледа екрана. После натисна един бутон и ахна.

— Погледни. — Тя подаде телефона си на Емили. „Кажи на Ем, че е спешно — пишеше Хана. — Мисля, че Гейл търси бебето. Обади се веднага.“

— О, Господи — прошепна Емили.

Отново се разнесе пинг и в телефона на Ариа се получи ново съобщение. Изпращачът представляваше набор от букви и цифри. Ариа притисна длан към устата си. Сърцето на Емили блъскаше силно в гърдите й, докато тя четеше думите.

Май Емили не е единствената, която търси малкото вързопче. Кой ще го намери пръв?

Лошото на камуфлажното облекло, осъзна Хана, е, че беше адски грозно. Трябваше да има камуфлаж „Луи Вюитон“ или камуфлаж, който да отговаря на цвета на кожата. Та нали все пак тя не се криеше в гората, а дебнеше в мола „Кинг Джеймс“.

Беше късно следобед в събота и Хана тъкмо бе облякла първото си — и последно камуфлажно облекло, поставяйки началото на операция „Разкриване тайните на Колийн“. Беше си купила комплекта в армейския магазин в Роузууд, ужасяващ магазин, пълен с противогази, чанти за гранати, груби бойни ботуши и други джунджурии, които се надяваше никога повече да не види, освен по CNN. Освен това си беше купила далекоглед, който беше доста надраскан (сигурно в някоя страховита война), очила за нощно виждане и бойна каска, в случай, че се наложи да се търкаля по земята или да скача от движеща се кола.

Може би не беше необходимо да се снабдява с цялото това оборудване, за да шпионира някакво си момиче, което сигурно щеше да примре от удоволствие, ако научи за интереса на Хана към нея, но тя се надяваше, че това ще й осигури нужното настроение.